Среща с писателите Лейла Слимани и Георги Господинов постави финала на тазгодишното единадесето издание на Софийския международен литературен фестивал в НДК.
Френската авторка с марокански произход получава наградата „Гонкур“ за „Нежна песен“, а българският автор е носител на „Букър“ за „Времеубежище“.
И двамата споделиха, че обичат да пишат, докато са сами.
За Слимани самотата при творческия процес е свързана с дисциплина. „Трябва да сме сами, за да дойдат хората от миналото ни и героите ни“, отбеляза тя. Сподели, че са ѝ нужно празно пространство и тишина, за да твори. Описва процеса като „транс” и „магия”. Допълва, че иска да е сама и никой да не я вижда, „за да не изчезне магията”. Подобна самота тя иска и когато чете.
За Георги Господинов самотата също е важна в процеса на писане. „Ние пишем книгите си в самота… но винаги си говорим с други автори, с други гласове“, сподели авторът. Според него така писателят понякога губи приятели и пропуска различни забавления, но допълни, че писането е „работа срещу омразата“ и литературата кара човек да разбира.
Според водещия на дискусията Георги Ангелов между двамата творци, които са толкова различни, има и сходни паралели в творчеството им.
„Странното е, че има един географски диагонал – Лейла идва от Северозападна Африка, а Георги идва от Югоизточна България. Един паралел, който пресича т.нар. Стар континент и по някакъв начин създава много интересна перспектива и за двамата автори. Някакъв вид географска периферия, която доскоро е била и литературна периферия”, каза Ангелов. Той посочи, че и при Слимани, и при Господинов открива стремеж към връщане назад към миналото, към корените и към семейството, но и за двамата е характерна обществена реактивност.
Георги Господинов коментира, че Слимани познава много повече литературата, която е централно източноевропейска повече и от самите нас. Познава я в дълбочина. Затова, по думите му, има близост с нашия тип писане, като посочи творци като Кундера, Чехов, Толстой.
Писателят посочи, че сред присъстващите в публиката е и Анджела Родел, която си подели с него наградата „Букър“ за превода на романа му.
Георги Господинов разказа за участието си в различни протести през годините. „Ако питате защо съм го правил – аз не съм политически активист – каза той. – Аз искам да съм писател. Но ако си нормален човек, няма как да не излезеш”, допълни той и посочи, че това не е политическо решение, а човешка реакция.
Лейла Слимани сподели, че нейният активизъм е насочен към правата на жените. Това не е случайно, тъй като е израснала в Мароко, където жените са с ограничени права. „Литературата ни дава възможност да покажем, че това съществува, за му дадем гласност – отбеляза тя. – Литературата дава възможност да се покаже, че всички хора имат едно сърце – цяло… И право да бъдат обичани и да живеят съдбата си така, както искат”, каза тя и допълни, че еманципацията идва отвътре и от образованието.
Господинов си спомни за годините, когато е бил колумнист и всеки петък е излизал негов материал. „Знам какво е да те мразят зарази позицията ти – каза той и добави: – Когато пишем, сме по-добри хора, отколкото сме иначе.”
Слимани сподели, че и двамата автори са от страни, които са малки, и затова дълго време са били комплексирани. Но е сигурно, че тя и Господинов са били „горди и безразсъдни“, за да станат писатели, и подобни отличия като техните помагат на новите поколения да пишат с повече лекота.
„Светът се промени. Центърът на света вече не е на същото място”, каза тя. По думите ѝ, светът вече е любопитен към нови истории и нови гледни точки.
„Литературата е културна борба”, продължи Слимани, като посочи, че книгите на арабски се използват и за пропаганда.
Господинов коментира миналото, в което „има миризми, лица, сетива“. Докато бъдещето е „като празна стая“. Затова е и съвсем нормално миналото така да вълнува, да интересува. За писателя това е миналото с баба му, дядо му, родителите му: „Минало, което съм виждал, разказано от тях“. В същото време и бъдещето, което го интересува, е „топло бъдеще“, с „лице на дете“, а не с интереси дали след 100 години ще сме колонизатори на Марс.
Слимани също се съгласи с това. Добави, че не би писала научна фантастика и не мисли за бъдещето след 100 години. Обясни, че и тя харесва топлото минало, което може да се докосне. „Харесвам историите на баба ми. За мен това не е минало. Това е настоящето на моя дух. Писането ни дава възможност да си върнем това, което е изчезнало. Аз харесвам миналото си, с моите спомени, аромати и цветове. То е убежище”, каза писателката и допълни, че миналото е у всеки от нас.
Що се отнася до това как ужасът на съвремието – като войните – рефлектира върху писателите, Слимани заяви, че отговорът, който може да се даде на тираните, е щастие. Според нея те не харесват нито когато хората са щастливи, нито когато излъчват обич. „Колкото повече светът е тревожен, толкова повече мисля, че трябва да бъда оптимист”, заяви писателката.
„Ние сами произвеждаме страховете си и понеже имаме въображение, те стават по-големи от нас“, допълни Георги Господинов и заяви, че следващият негов роман ще се отнася именно за страховете.
