Още с черно-белия си филмов дебют през 1989 г. „Екзитус“ Красимир Крумов-Грец показа любопитството си към човека и неговия вътрешно сложен свят. Персонажите в неговите творби са самотни, вглъбени, пестеливи на думи, но притежават богата и крехка душевност. Неговият аскетичен и деликатен свят оживява и в последния му филмов проект „Житие“, продължен от Георги Стоянов и оператора Войчех Тодоров. История за неизбежното израстване и за търсенето на божественото у всеки. Главната роля във филма е поверена на Иван Бърнев, който получава „Златна роза“ за най-добра мъжка роля за изпълнението си.
Петя Славова: „Житие“ тръгна от 19-и май в арт кината. Разкажете за вашето участие в този проект.
Иван Бърнев: През последните месеци излязоха няколко филма с мое участие, но този е сниман през 2017 г. Не съм се явявал на кастинг, благодарен съм на Георги Стоянов, че е посочил моето име. Когато ми се обадиха продуцентите Поли Ангелова и Николай Тодоров, снимачният процес вече се беше придвижил в сериозна посока. Разбрах през какво е преминал този проект. Получава одобрение от Националния Филмов Център, но Грец си отива. В днешния ден като размишлявам, си казвам: „Добре че са го направили, защото той е специален български режисьор.“ Може да звучи клиширано, но с „Житие“ неговият свят оживява отново. Чуваме мислите му, притесненията, страховете, вярванията в човека, което определено си личи и във филма. Такъв режисьор има специално място в българското кино. Хора като него напипват лични теми, които ще вълнуват и занапред хората, докато въобще има хора.
Филмът не се гледа леко, изобщо киното на Грец не е лесно достъпно. Нужно е зрителят да има любов в аванс към българското кино и темите, които се поставят в него. Само тогава човек може да се размекне, да получи съответното просветление от филма и да го остави то да работи след като излезе от прожекцията. Нали затова го има и киното! То е оцеляло заради подобни филми, а не заради онези, които ще забравим на следващия ден. „Житие“ определено не е от този тип кино, но трябва човек да си има предварителна нагласа. Да не е от хората, които изповядват клишето, че българските филми са тегави. А и истинското изкуство не е за забавление. Може да се замислим за стойностните театрални и музикални представления. Те не минават, за да бъдат забравени. Но това е една вечна тема.
За себе си мога да кажа, че съм много щастлив, че по някакъв начин бях определен от съдбата и Създателя горе, чрез Георги Стоянов да играя Иван. Честно казано това не е първият път, в който влизам в образ със същото като моето име и това не ме притеснява. Когато един герой се създава в контекста на цялата история, няма как да се получи това, което си ти. Винаги залагам в образа своята душа, чувствителност, физика, но излиза друго, което не съм аз. Това е и причината за нашето любопитство и любов към театъра и киното специално, защото актьорът си мечтае да се втурне и да се превърне в друг. В нашия филм става въпрос за човек, който променя хората, закриля ги. В случая моят герой се явява нещо като покровител, настойник на едно 13-годишно момче. Биологичният му баща, изигран от Малин Кръстев, също размества вътрешния му свят. Той пък търси актьор за своята продукция и се оказва, че в крайна сметка го е намерил в лицето отново на моя герой. Получава се разминаване, което е естествено при хора, успели да се свържат и да общуват, да се опознаят добре. В същото време все нещо убягва и чак когато то си отиде, бива оценено. Иска ти се да го върнеш, да бъдеш до него, да го съзерцаваш. Това се получава и при нас в този филм накрая.
Филмът задава много важни въпроси. Самото заглавие „Житие“ означава разказ за живота на светец. Вашият герой притежава качества, които до известна степен са именно на такъв духовен човек. Но тези негови качества не му дават да се впише в съвременния свят. Начинът ни на живот ли не ни позволява да се доближим до тези ценности, които героят ви притежава?
Да. Филмът прави аналогия с хората, които наистина са ходили в манастирите, в бягството от светското, в обета за мълчание. Дава основа за размисъл дали това би могло да се случи и в нашия свят. И то би могло, но с всички последствия върху този човек, защото хората не търпят различния, дори да усетят, че го прави за собствено просветление и издигане. В случая моят герой няма тези познания, прави го интуитивно. Едва ли е чул и чел за подобни хора, но вътрешното му аз, спящия бог в него (като този, който го има във всеки от нас) проговаря и го подтиква към това. И понеже светът е такъв, какъвто е, се получава и този сблъсък с героя ми, обрекъл се в името на нещо. Това, което му се случва, влизането в затвора, отстрани може да изглежда като да е смачкан, но всъщност е интересно да се усети до колко случващото се му влияе. Да си припомним, че и Дон Кихот бива подиграван физически и психически в почти всяка сцена, но той си има собствено виждане за света, идеализира го и се опитва да го проектира в съвременния свят, заради което и си плаща през цялото време.
В повечето роли, които правите в театъра и киното успявате да съчетаете в персонажите си елементи от комичното и драматичното. Същевременно в „Житие“ драматизмът надделява. По-трудно ли беше изграждането на тази роля, за която получавате и „Златна роза“?
Определено не беше лесно в този филм, като се има предвид, че влязох в него буквално седмица след като излязох от филм като „Бащата“. Там с Иван Савов играем главните роли, за които също имаме „Златна роза“. Продукцията е с много чувство за хумор, но е и на ръба с драматичното. Да не подценяваме и ролята на тези, които се борят разказът да върви по този начин – режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов. По принцип тяхната естетика е такава. Но в „Житие“ трудността беше, че след като свършиха снимките, имах една седмица, колкото да ми подстрижат косата и намерят по-адекватни дрехи, защото стана много студено. През цялото време ги питах няма ли да имам шапка и мисля, че накрая ме пощадиха и ми я нахлупиха на главата. Вече беше убийствено студено. Вие питате за друго, знам, но при нас – артистите техническата част не е по-малко трудна за издържане. Бях си казал: „Сложно е да скочиш от един филм в друг“. Но от друга страна беше любопитно да изследвам как да се държа през цялото време на дистанция от това, което точно 40 дни преди това съм бил и да заработят едни други механизми. Вървях по пътя на героя с дистанция. Всичко, което съм можел да погледна с чувство за хумор в предходния филм, тук трябваше да бъде извървяно изключително чисто, без никакви забежки, защото естетиката на филма е такава.
Заговорихте и за „Бащата“ и се замислих – може ли да се каже, че отношенията „баща-син“ съпътства кариерата ви в киното? В „Житие“ сте нещо като духовен водач на 13-годишния Иво. В началото на месеца приключи фестивала „Българан е галант“, където се включиха 68 български проекта от миналата година. Вие участвате в не малко от тях, а в „Изкуството да падаш“ отново сте баща, който не е знаел, че е такъв 17 години. Във „Васил“ също сте баща, който е далеч от детето си. Баща сте ( между другото – на вашия син) и в сериала „Островът на сините птици“.
Така е, много странно ме следват тези проекти. Може би имам да връщам и да давам в това отношение. И въпреки че определено не е търсена от мен, ме радва възможността да бъда викан да се снимам в подобни продукции. През тях компенсирам и си давам сметка за много неща, които иначе бих пропуснал. С това е красива нашата работа – влизайки в обувките на героя, поглеждайки през неговите очи, и вследствие на това, което му се случва, разбираме много неща за себе си. В това отношение съм щастливец, защото мога да имам перспектива за нещо от най-различни гледни точки. Да не чувствам някакъв пропуск, който иначе винаги го има. А най-хубаво е, че сега, докато сина ми има нужда от мен и майка му, можем да бъде напълно подкрепящи го родители.
И в „Житие“, и в „Островът на сините птици“ си партнирате с деца. Давате ли съвети на по-младите актьори, които току-що прохождат във вашата професия?
Никога не съм се възпирал да помогна, да дам бърз съвет, да реша някаква драма с човека, с когото си партнирам. Но честно казано тези моменти са толкова малко. Чисто като опит пред камера, това са неща, които се учат като занаят и по-скоро получавам обратното. Възхищавам се на свободата, на спокойствието, на самочувствието, което носи младостта. Няма да забравя един кадър не от „Житие“, но от „Островът на сините птици“. С моята съпруга играем родители, които трябва да говорят със сина ни и детето, което е в ролята на негов братовчед. Ние с нея се подготвяме, гледаме кое къде да сложим – съвсем нормални актьорски притеснения. В този момент се обръщаме и забелязваме, че момчетата добре релаксират. Единият се прозява, другият си похапва парче диня от реквизита. Пуска се камерата и младежите се вписват в ролите си по най-органичния начин. И си казвам: „Ето от това спокойствие човек може да вземе“. С Ивчо, пък, с когото си партнирам в „Житие“ снимачният екип също му беше хванал цаката. Той знаеше, че на терен постоянно има храна, а беше все гладен. Спомням си, че веднъж му казаха: „Иво, снимаме този епизод и отиваш да ядеш“. Получиха се доста добри кадри, тъй като той даваше всичко от себе си, за да няма повече дубли. По-късно може и да се е изкушил от актьорската професия, но по време на снимките по никакъв начин не се беше стегнал. Може би той си знае колко му е било трудно.
Споменахме вече и „Васил“. Там имате по-различна работа, тъй като говорите изцяло на испански. Разкажете за участието си в този проект и режисурата на Авелина Прат.
Филмът е предназначен предимно за испаноговорящия свят. Не исках зрителите там да си кажат, че не разбират моя испански и това да ангажира вниманието им. Затова една от основните пречки, които трябваше да преодоля, беше именно да се постарая да науча репликите на испански по-добре, отколкото искаха от мен. Васил беше решен да се изразява с притчи. Представете си тази задача, ако е на друг език. От моя опит мога да кажа, че и на български е изключително трудно да изтъпанят камерата отпред, докато разказваш подобни истории в кино, не в театър. Казах си, че трябва да положа големи усилия, за да го направя. Така че поработих доста. Все пак, ако махнем пречката с езика, другото предизвикателство беше, че започвам работа с напълно нов екип. Режисьорката е дебютант и не знам какъв е подхода ѝ. Актьорите са изключително добри, но плуват в тяхната си среда, в която аз за първи път влизам и още не съм си партнирал с тях. То си личи, когато не сте в една вибирация. Цялото преживяване беше много стресово в началото, но започна да се случва по най-добрия начин още от първите дни, когато всъщност се запознах с Кара Елехалде – основният ми партньор, който играе Алфредо. Видях, че екипът с една вътрешна усмивка ме прегърна, а човек има нужда от такова нещо, за да потегли. В един момент се чувствах точно на мястото си. Надявам се, че съм дал възможно най-доброто от себе си, въпреки че като се гледам виждам, че никога не е най-доброто.
„Васил“ е чудесна и човечна история, където като че ли от много време насам „българинът“ се разглежда от различен ракурс от традиционния „Бай Ганьо“. Смятате ли, че това до голяма степен отрицателно отношение се дължи на нашето поведение към самите себе си?
Точно така е. Когато се явих на кастинга, ми бяха разказали горе-долу какъв е сюжетът и им казах: „Изключително ви благодаря, че сте създали един герой, в който българинът е представен по нормален начин, а не е мафиот или крадец“. Те се засмяха. После си поговорихме. Прат ми каза, че никога не е гледала на нас по този начин, тъй като всички сме в Европейския съюз. Тя ме попита: „Мислиш, че при нас няма мафиоти ли? Ние също ги имаме и те са много по-страшни“. Тогава си дадох сметка, че интелигентният човек е наясно, че навсякъде има всякакви хора и клишето, че някой е такъв или не е, е по-скоро знак за ниско интелектуално ниво. Помислих си колко е комплексарско да се кръщаваме сами „Бай Ганьо“. Оказа се, че всяка нация си има свой Бай Ганьо, който може да се нарича по различен начин, но носи своите характерни черти. Давам си сметка колко успешни българи има. Колко езици знаят нашите сънародници, за разлика от много други европейци, говорещи единствено техния си език. Осъзнах колко по-любопитни сме и колко обща култура и познания имаме за света. Така че мисля, че трябва да спрем да ни занимават само отрицателните ни качества.
