Тези от вас, които са посещавали Париж, знаят, че това е град, в който миналото живее заедно с настоящето. Това е особено вярно, когато става въпрос за музикалния живот. Всъщност да се разхождаш на светлината на лампите от Монпарнас до Монмартър означава да бъдеш погълнат от вековни звуци, да преживееш многото му златни епохи, сякаш всички те са се развивали наведнъж.
Невъзможно е да се говори за Париж, без да се спомене La Belle Époque – периодът между 70-те години на XIX в. и началото на Първата световна война, в който културният и художественият живот на Франция процъфтява, което води до създаването на някои от най-опияняващите музикални произведения на времето. Преди да се появят Дебюси, Сен-Санс, Бизе, Ерик Сати и Морис Равел, Германия е смятана за център на европейското музикално съвършенство.
Заедно тези композитори помагат за утвърждаването на Франция като родина на по-импресионистичната, модернистична форма на оркестровата музика. Това, разбира се, е и епоха на колониална експанзия. Музикалните традиции на френските колонии се усещат в експерименталните мащаби, които Дебюси, Равел и Сати въвеждат в своята музика. Със сигурност без яванската музика Гамелан нямаше да има „Clair de Lune“.
И Дебюси, и Сати започват своята кариера в различни кабарета в града, включително и в онова невероятно известно свърталище на бохемския експериментализъм – Le Chat Noir. Подобни места остават важни социални центрове и през 20-те години на ХХ век, когато Париж започва да попива американската джаз музика. След Първата световна война Париж навлиза в нова ера на музикални иновации.
Градът посреща американски композитори като Коул Портър и Джордж Гершуин, последният от които превръща шума на парижкия трафик в музика в симфоничната си поема „Американец в Париж“. През 20-те години на ХХ век пристига и определящата епохата изпълнителка Джоузефин Бейкър. Подобно на много други преди това, Бейкър се прочува в задимената утроба на клубовете, където изпълнява прословутия си „Danse Sauvage“ – полугол номер, в който носи G-образен стринг, украсен с рокля от банани.
Хубавите времена свършват през 1940 г., когато нацистите навлизат в Париж и поемат контрола. Бейкър се оттегля от общественото внимание, като сменя украсената си с диаманти украса за глава със скромна барета – символ на френската съпротива. Други забележителни певици от междувоенната епоха, като Едит Пиаф, не изчезват толкова лесно. Окупацията не успява да потуши кариерата на певицата от „La Vie en Rose“ и нейната нужда от любов. Наистина през 1944 г. Пиаф отива в Мулен Руж, където се влюбва в своя сътрудник, певеца Ив Монтан.
По време на окупацията нацистите забраняват джаза, защото е твърде декадентски. Той се завръща в Париж на 25 август 1944 г., когато пристига американската армия. След като закача грамофонна плоча към високоговорител, вързан за камион, програмният директор на „Гласът на Америка“ Сим Копанс започва да излъчва откъси от песни на Джордж Гершуин и други американски изпълнители. Когато звуците от песните на Франк Синатра, Луис Армстронг и Каунт Бейси започват да се носят над града, жителите на Париж започват да осъзнават, че облаците на войната най-накрая са се разсеяли.
До края на 50-те години на ХХ век Париж е дом на много от водещите фигури в американския джаз, включително Майлс Дейвис, Дюк Елингтън, Телониъс Монк и Джон Колтрейн, които идват в града, за да свирят на парижката джаз сцена. Затова не е чудно, че джазът влиза в пищната оркестрова музика на Марсиал Солал за филма „Без дъх“ на Жан-Люк Годар.
Оркестровата музика също е жива и добра, а Куинси Джоунс пътува до града, за да учи композиция при Надя Буланже и Оливие Месиен. Разбира се, през 60-те години вкусовете на музикантите започват да се насочват към рокендрола. Не след дълго певци като Серж Генсбур, Франсоаз Харди и Жак Дютронк овладяват ефира. Започва нова ера. По-долу сме съставили плейлист, който улавя звученето на Париж – перфектният музикален съпровод за собственото ви изследване на града.
*В статията са използвани материали от чуждия печат.
