Касиел за Мариус и неговите 30 години на сцената и 54 на света

от Нощни птици

Вчера Мариус Куркински е празнувал 30 години на сцената с „Нашенец“ по Чудомир в препълнената зала 1 на НДК. А пък на 15 октомври той имаше рожден ден.

Ето какво написа в мрежата неговата състудентка от НАТФИЗ Касиел Ноа Ашер (и двамата – тогава все още с имената Десислава Спасова и Ивайло Стоянов – са част от легендарния клас на Коко Азарян, където колеги са им Галин Стоев, Камен Донев, Стефан Вълдобрев, Койна Русева, Стефка Янорова, Лилия Маравиля, Иван Урумов, Краси Кузманова и др.)

Касиел Ноа Ашер

„Великият Мариус Куркински има рожден ден! Ето какъв е той през моя поглед! Бъди щастлив и здрав, миличък!“

СКИТНИКЪТ МЕЖДУ ЗВЕЗДИТЕ

От Касиел Ноа Ашер

Той няма пол.

Той няма лице.

Той няма възраст.

Той е Сара Бернар, Медиум и Магнит, Ваксина, видоизменила кръвта ни, Неподвижно море в най-силната буря… Дяволът в младенеца.

Целият Мариус е едно огромно око – непосредствено от гръдния кош. Око на тайновидец, напрягащо се да стане око на очевидец.

Има деца, които се раждат с готова душа. Те са вундеркинди в буквалния смисъл на думата. С будно усещане за съдбата, т.е. за себе си… С прозрение за собствената си обреченост. Мариус е дошъл на този свят със знанието, че нищо няма да остане у него, няма да притежава нищо освен себе си… и всички чувства, които ни е съдено да изпитваме някога – са му подарени, ей така, като пламтяща факла, изригваща в гърдите… Чувството не се нуждае от опит, то всичко знае предварително и най-добре. Чувството е и предчувствие. Чувството няма работа в периферията на видимото, то е в центъра. То самото е център. И Мариус стана актьор… Представете си го само като продавач в „Плод и зеленчук“, или държавен служител… Невъзможно! Мариус идва и повежда публиката направо в себе си. Омагьосан кръг. Съновидски кръг. Магичен кръг.

Когато се появи изневиделица в нашия клас през втори курс във ВИТИЗ, колегите ми започнаха да му викат „маймуна“…

– Маймуно, изиграй ни Чарли Чаплин… или: Маймуно, давай „Вуйчо Ваньо“ и градината с лалета, дето той вижда през прозореца, и дъжда, и калния път… И слугата, и кочияша, и лисичката Елена Андреевна… Всичко едновременно!!!

И той играеше с часове, а ние се събуждахме като пациенти след хипноза… И денят неусетно беше нощ. Имахме нужда от това просташко „Маймуно“… „Ивайло“ е някак прекалено обикновено и успиващо – нас, простосмъртните, суетни, кресливи студентчета. Понякога не усещахме, че нашият професор Коко стоеше тихо, смълчано, приел смирено ролята на публика, забравил за собствения си час на учител.

Той беше и първият, който видя в Ивайло Стоянов – Маймуната: Мариус… И, че този нечовек ще бъде Дон Жуан, Суламит, Фауст… всички мъже и жени на света, небето с поглед на дете… ще изпее и успокои душата на всички ни.

Мариус Куркински, личен профил във Facebook

Дълги години Мариус нямаше дом в истинския смисъл на думата. Все наемаше стаи от сюрреалистични персонажи, чиито къщи приличаха ту на влакчето на ужасите, ту на грустни бардаци с тайни килерчета, тъмни коридори, лабиринти от мухлясали, прашни тапети, прозорци с решетки към задния боклучав двор… Фамилията ми свикна да го приютява по никое време. Звънеше на пожар към два-три нощем… Отварях широко хладилника си и Мариус се нахвърляше като уплашено трескаво куче върху компоти, супа, вафли, манджи едновременно и не спираше да приказва… В семейството му упражняваха странни професии: патоанатоми, работещи в моргата, ако не се лъжа, имаше и свещеник…

– Госпожо, покойниците дойдоха, ще наредите ли да ги пусна?

Ей тая реплика от детството му се беше забила в главата на моя приятел, и упойващият глас на погребалната служителка… така мелодичен, така топъл, все едно казвал:

– Лежи си, лежи… аз ще ти попея, а ти спи.

Омагьосващо. Мариус като дете виждал в погребалните служители магьосници. С мириса на спирт и тамян, на въглен… с опяващия глас и луминесцентното ледено осветление: така растял. Бог бил чужд. Дяволът – близък. Бог бил студ. Дяволът – жега. И никой от тях не бил добър. И никой – зъл. И той не знаеше кой да покани, кой да изпъди от дома си. Затова нямаше дом.

Мариус Куркински, личен профил във Facebook

Една нощ изневиделица решихме с едно гадже актьорче да му идем на гости. Заварихме едно плахо, треперещо същество с припукващи от електричество, стъмнени очи. Беше нарисувал върху челото си кръст с химикалка, върху ръцете и гърдите – също. Навсякъде по пода, леглото, стената разпръснати листове с кръстове и наивистични ангели… Той обича ангели. Разказваше, че веднъж като малък брал ягоди от някаква поляна. В един миг гледа – пред него стои друго момче – цялото в бяло. С дълги къдрици като на момиче и златно сияние. „Здравей! Дай и на мен ягоди“ „Я го виж ти! Сам си набери… и изобщо – изчезвай! Това е моя поляна!“… И изведнъж – шум. Гората не шуми така. Вдига очи: момчето вече лети над поляната. „Мили мой ангел – викнал Мариус – върни се!“

„Върни се! Вземи всичките ми ягоди!“ Но – късно! Лакомникът паднал по очи върху нещастните ягоди – плаче, а с него плаче и ягодовата лакомия и невежеството. И така през целия му живот – всички му изглеждат като ангели, демони, небесни жители… И завинаги се опарил: да не приема небесното за земно.

Стоим ние с актьорчето забакнали. Ни да стоим, ни да си ходим. И изведнъж нашият домакин казва:

– Сега съм щастлив. Настъпи сияние и успокоение. Внезапно ми се доспа. А това е висше доверие – да спиш в нечие присъствие. Защото спящият всъщност е гол за злост и съд… Спящият е толкова лесно да бъде убит. Защото по челото му като сенки от облаци преминават най-съкровенните му мисли. Който гледа спящия – чете мислите му. Затова е толкова страшно да спиш… Затова не спя. Стоя в коридора и гледам звездите. Говорите ли насън? Аз крещя. Та аз знам, че живея за последен път. Ако не умра и поискам да има пролет, сезон, театър, ще е само чрез вашата любов. Без нея ще умра. Защото да зная, че вас ви има, значи зная, че няма смърт. Пожелайте ми Щастие и Голяма Любов: на мен, малкия и не много щастливия. Сега най-много на света ми се ще да ви хвана за ръка… И да спя прав. Като конете – нали те спят прави… Отивайте си. Ще ви напиша писмо.

И ние си тръгнахме. Онемели от това среднощно бълнуване.

На другата вечер Мариус изигра за първи път своя първи спектакъл „Дон Жуан“…

Мариус Куркински, личен профил във Facebook

*Текстът е писан за сп. „Биограф“, декември, 2011 г. Публикуваме го с изричното разрешение на авторката му.

Мариус Куркински, личен профил във Facebook

Може да харесате още