При едно посещение на Миро при Пикасо той вижда скулптура, която много прилича на неговата. „Но, Пабло – казва той, – тази скулптура е моя.“ Пикасо обгръща раменете му и отговаря с усмивка:
„Не, Хуан. Тази скулптура е наша.“
На 20 октомври Фондация „Хуан Миро“ и Музеят „Пикасо“ в Барселона откриха съвместна изложба, която се подготвя от десетилетия и в която изкуството на основателите на центровете се представя в диалог чрез сто творби от различни музеи и колекции от Европа и САЩ, както и чрез експонати от собствените им колекции.
По думите на директора на фондация „Хуан Миро“ изложбата отбелязва силната връзка на двамата художници, „тяхното приятелство и привързаността им към град Барселона“.
Двамата се срещат за първи път през 1920 г., когато Миро заминава да учи в Париж, а Пикасо вече живее във френската столица.
Общо над 250 творби и документи на двамата художници ще бъдат изложени до 25 февруари 2024 г., като автобус ще свързва музея със седалището на фондацията, като превръща изложбата в общоградски фестивал на изкуството, предава El Pais.
Представянето на изложбата съвпада с отбелязването на 50-годишнината от смъртта на Пикасо и с феминистката рецензия за кубиста, обвиняван, че е бил насилник в личния си живот и е рисувал жените като пасивен обект на мъжкото желание.
Изложбата частично включва този препрочит и сравнението на опита на художниците във време, в което разглеждането на жените едновременно като привличане и заплаха е било обичайно, противоположни полюси на напрежението, което Пикасо черпи от митологията, а Миро сублимира в съзидателните и разрушителните сили на една тотализираща космология.
В една от залите с творби от фондация „Миро“, която се занимава с иконографията на плача по време на Гражданската война, се отбелязва, че „портретите на Миро изобразяват безполови лица, които се изкривяват пред лицето на варварството“, докато „тялото на музите на Пикасо се изкривява пропорционално на степента на насилието, което понасят“, защото „художникът започва да определя жените като „машини за плач“.
В работите на Миро, по-отворени, въздушни и символични, също пулсира дива еротика, както в случая с „Испанската танцьорка“ от 1928 г., колаж с шкурка, конци и пирони, или известния обект-колаж, който изобразява друга танцьорка, направена същата година, чието тяло представлява огромна щипка, забита в корк, и перо като рокля.
Двойната изложба се фокусира върху документирането на пластичните съответствия между Пикасо и Миро – отзвуци, резонанси, перманентното изследване, съучастия, натрапчиви повторения, метаморфози, споделена любов.
Миро вярва, че Пикасо приключва една трагична епоха и че от него зависи да изведе изкуството отвъд границите, покорени от кубистите. Той го е обичал, почитал го е и в същото време бил обсебен от предизвикателството да го изпревари. Той не може да се конкурира с виртуозността му, затова прилага метода на Пикабия, т.е. надминава го по дързост, като синтезира въображението и уменията си с ученията на приятелите си поети и тези на творци като Анри Матис, Марсел Дюшан, Паул Клее, Жан Арп и Василий Кандински.
Пикасо, който е в изгнание в Париж, е постоянен източник на информация за Миро. Той прави цялата си работа под неговия поглед. Буквално: във всичките си работилници окачва на стената снимка на художника, откъдето го гледат тези „плодородни очи“ – както казва поетът Пол Елюар, – тези очи, които се появяват в някои от творбите, които му посвещава, и които не престават да бъдат морален ориентир, когато Франко се опитва да го вербува безуспешно, за да прикрие международния образ на диктатурата.
Пикасо, от своя страна, се страхува от последствията на успеха. За изобретател на нови художествени езици като него той е изпитвал страх от лошото остаряване. Според него най-голямата опасност за един художник не е да копира друг, а да копира себе си, и затова през 20-те и 30-те години на ХХ век, когато кубизмът вече е изчерпал възможностите си, той вижда в младия сюрреалист Миро източник на обновление и приятел. Той прави това, което правят големите творци: води критичен диалог с майсторите на традицията и пие свежия сок на младите, за да вдъхне живот на собствените си постижения.
Последната зала на Музея на Пикасо е посветена на последните години от живота на двамата художници. Няма го онзи избухлив Пикасо от последната изложба в Авиньон, допълва изданието. Там посетителите ще открият един Пикасо, който на стари години прави равносметка, презира суетата и цени семейството си, децата си, когато се изправя пред предстоящата си смърт, вижда нелепостта на човечеството и рисува върху скромен, ефимерен картон, оставяйки някои участъци без боя.
До него са експлозивният Миро от май 1968 г., платната, изгорени с огъня, който разрушава и създава, и крепускулярните маслени картини, в които преобладава черното, почти без хоризонт под астралните знаци на небето.
Сред творбите, събрани в двойната експозиция, има и такива от лондонската галерия „Тейт“ и Националната художествена галерия във Вашингтон.
