Бела не може да разкаже само една история. Защото не прави само едно нещо. Всъщност страстите ѝ са точно три: пътешествия (с колело на име Трактор), фотография (предимно на морски фарове) и е разказвач на истории (обединяващи първите две). Има издадени няколко книги, в които събира приключенията си, както и няколко изложби, с които ги визуализира. От 2006 г. идеята да разказва това, което ѝ се случва, започва да зрее. „Ферментира няколко пъти, беше дестилирано и се изля през 2007 г. върху широката общественост“, разказва тя.
Детството
Иначе пътешествията ѝ харесват още като дете. Пътуването обаче е ограничено – от София до Варна, и то само през ваканциите, в родния град при баба и дядо. Фаровете се стоварват върху нея с пълна сила – като абстрактна пътеводна светлина покрай апартамента в морския град, на последен етаж, доста далече от морето. Но от тази тераса и от разказите на дядо за света започва да изпитва към светлината на фара не собственическо чувство, а да усеща собствената си принадлежност към дадено нещо. Любовта към книгите също се поражда от възрастния човек. “Първо ме караше да чета насила, като ме подкупваше със стотинки, и аз като едно алчно дете се съгласявах. После всичко се разгърна в любов. Явно е имал цялото търпение на света“, уточнява още Бела.
После фаровете изчезват. Празнотата е от нейната 6–годишна възраст до 2006 г., когато те отново се появяват.
Спомените идват в момент, в който е във Франция за един докторатски стаж. Много изморена от бюрократичност покрай научната дейност и вече копнееща да приключи и да се върне в България, Бела мечтае да се разходи из любимите места. Така идва ред на вълнолома и изведнъж тази любов и привързаност – като към някакво много обичано същество – нахлува в съзнанието ѝ. Поглежда фара на Галата и се запитва: „А колко общо са в България?“
Решава да ги обиколи, да ги заснеме, да се срещне с пазачите и да опише историите им – сигурно наситени с приключения, бури и спасявания. „Всичката тази романтика от книгите, които бях заобичала благодарение на дядо, се стовари отгоре ми и ми каза: тръгвай с колелото“, разказва Бела.
Взема фотоапарат, който също обича от тийнейджърска възраст, когато покрай майка си се запознава с човек, имащ фотографско ателие. Едва дочаква да стане на 16 години, за да започне работа при него и да изучи основите на фотографията. Но този човек го сполетяват всякакви приключения.
„Всички ужасни икономически кризи прегазиха неговия бизнес, той ставаше и оцеляваше, а аз учих как се работи при много тежки условия. И тази страст остана.“ Много късно Бела минава към дигиталната фотография. Реално за заснемането на прословутите фарове, защото си представя как на колелото си носи 40 филмови ленти, зарежда постоянно, събира ги и носи за проявяване на 40 градуса жега. Инвестира в дигитален фотоапарат, на който се учи да снима в движение. Така се пресичат любимите ѝ фарове, пътешествия, фотография и велосипед, който дори не е неин.
Трактор
„Редно е да дам дължимото на Трактор – споделя Бела. – Преди да е кръстен така, покрай героическата си съдба, беше едно семпло колело. Сериозни пътешественици са ме питали с какво колело пътувам и като го видят, ми се смеят. Аз им казвам: „С машина за 10 хиляди лева всеки може, а вие с Трактор не можете! Трактор обича само с мен“. Това е колелото на най-добрия ѝ приятел Иван. Оказало се ниско за неговия двуметров ръст.
През 2003 г., юни, петък, 13-и, Бела го подкарва и прибира у дома, където остава уж за месец-два. После Иван ѝ казва да го задържи, а той заминава за Щатите, тип „завинаги“, и Бела го стопанисва. Вкарва го в пътешествия: 20 държави, към 25 хиляди км. Преживяват заедно и една нелепа катастрофа.
„Така че Трактор е осиновен, никога не е ставал мой, но аз се грижа за него при перманентното отсъствие на неговия титулярен родител. И ето така се пресякоха всичките ми пътища в основните мои направления и страсти. Те ме носят всяка година на ново място и фотоапаратът е все същият в последните 13 – 15 години“, допълва Бела.
Определя се като Плюшкин. Из всичките пътешествия събира не само изживявания, но и всякакви съкровища, които просто се появяват. „Аз съм нещонамирач, като Пипи Дългото Чорапче, която е „нещотърсач“, но на мен не ми се налага да търся. Обикновено нещата сами ме намират“. А те са случайно изтървани банкноти от разсеян човек или стъклени топчета – знак, че пътешествието върви. „Винаги има дуалност у нас, хората – все търсим нещо ново – нов ден, с нова гледка, с изглед към нов ракурс. А междувременно си носим всичко старо, обичаме си го, не искаме да се разделяме. В нашето консуматорско технократско всекидневие е по-добре да се посвещаваме на нещата, които могат да ни служат, вместо да ги сменяме постоянно с най-новия модел телефон, ново колело, нов човек, нова емоция, нова любов.
В тази бързина човек не може да се посвети истински. А трябва да се посвещаваме, за да можем от това, на което сме се посветили, да извлечем есенция, да я претворим в изкуство – музика, фотография, литература, и да предадем вдъхновението нататък. Това е единственият смисъл, убедена е Бела: „Нищо няма да си занесем от другата страна. Това, което сме преживели, е супер. Благословени да сме до края с паметта, да имаме тези спомени на светлината на огнището – цитирам свободно любим автор – Роджър Зелазни с „Една нощ през свободния октомври“, и да предадем нататък, за да запалим светлинката в някой друг, и това, което сме обичали, да се разкрие пред някой друг.“
Именно така и тя разбира, че трябва да пише. Пак е било петък, пак, 13-и – ноември 2011 г. в 33-тата година от живота ѝ. От един странен следобеден сън се събужда с усещането: „Аз знам за какво съм на тази земя и какво трябва да правя. Трябва да разказвам.“ Представя си го, че пише. Тогава подкастите не са още модерни. И тогава си спомня за човек в много ранен етап от живота ѝ – учителката от детската градина, „другарката“ Османлиева. Нарича я „съкровище“, почти двойник на баба ѝ. „Тази жена намери във всеки от нас зрънцето свише и го поощряваше. Тя беше разбрала, че ставам за разказвач, и на всички тържества едни деца пееха, аз – никога. Други рисуваха, трети спортуваха, а аз разказвах истории по картинка.“
Бела осъзнава, че с думи може да заведе всекиго навсякъде. „Страшна сила. И на 33 – като го осъзнах, разбрах, че целият ми живот се канализира. Оттогава книгите започнаха да излизат една след една, покрай хора, които повярваха в мен.“ Някои вече ги няма, но Бела винаги ще им отдава дължимото. Именно такъв човек е един от създателите на Библиотека „Галактика“ Милан Асадуров. Бела има честта именно той да е издател на първите ѝ три книги.
„Не съм вярвала, че моят идол, на чиито текстове стъпих, за да си направя пътешествието, ще ми каже да направим книгата. Когато му изпратих черновата си с притеснение и очакване да ме разкости, тъй като е педант, твърде прецизен, той ми върна: „Бела, това е Free Jazz, правим го“. Много по-късно в своя книга написа, че съдбата го е дарила с трета дъщеря в мое лице. Това е един от големите комплименти, които човек може да получи в живота си. Изобщо, ако човек се отдаде на страстите си, дори да си мисли, че се пилее на много места, без да знае накъде отива, някак Съдбата, Господ, висшата сила, това, което ни води – къде с шамари и шутове, къде с пътеводна светлина, ни дава невероятни реални подаръци. Ако ги осмислим, живеем с благодарност, че сме ги получили. Осъзнаваме, че не може само да се мотаме и да се наслаждаваме на даровете. Трябва и ние да даваме.“
Пътуване и пандемия
През 2020 г. Бела осъзнава, че пътуването ще е сложно. Не е най-подходящият момент да вземе колелото и да тръгне нанякъде. Целият свят е затворен заради COVID-19. Решава да не пътува, а бюджета да вложи в отпечатване на следващата книга. Дотук те са „По пътя на пулсиращата светлина“ – пътепис, описващ българските морски фарове през 2007 г., „Врати“ – сборник поезия и миниатюри, „Гостенка в миналото“ – сборник есета. Идва ред на английската версия на пътеписа Following the Pulsing Light. За него ѝ съдейства приятел, който е уверен, че това, което тя прави, е смислено и Бела получава поредния неочакван подарък.
Фарът
Освен книги, Бела има и няколко фотографски изложби. През 2017 г. събира фарове от 50 държави и ги подрежда в Дом на киното, а по-късно – и във Варна. Акцентът е върху българските фарове, за да може да ги видим. Бела усеща силата на обратната връзка от хората, които проявяват интерес към заснетото от нея, а тя не спира да дава информация и да разказва историите, които стоят зад всеки кадър.
Естествено, покрай целия този интерес към фара, тя също гледа и филма на Робърт Егърс „Фарът“ с участието на Уилям Дефо и Робърт Патинсън. „Грандиозен, кинематографичен шедьовър. Разбрах и как е сниман – със стари фотообективи, с които по определен начин се адаптира дигиталната страна на историята. Изграждат цял фар, в който да снимат, защото на действителен фар геометричните пропорции на стълбището и на фенерното отделение са такива, че няма как с тази оптика да се дръпнат и да се изнесат толкова, че да могат да заснемат движенията.
А на новоизградения фар с други геометрични пропорции може да се заснеме. Като човек, който се е качвал в не един фар, мога да кажа, че е направено адски правдиво като усещане за геометрията и динамиката вътре. За актьорската игра не мога да кажа нещо ново – тя е виртуозна. Филмът е пълно откровение – направен брутално натуралистично и същевременно свръхделикатно. Обсебването на човека от светлината и персонифицирането на жената като идеята да утеши и да уталожи самотността. Това е от произведенията, които осъзнавам на всички нива.“
Винаги, когато нечие изкуство я развълнува, Бела осъзнава колко е важно някой да създаде нещо, което го е надминало. „Нужни са ни точно такива хора, които надскачат себе си“, допълва тя.
Това лято пътешествията я водят към Швеция и Дания, но не мисли да ги описва в книга. „Ако за всяко пътешествие пиша книга, ще натежи. Още търся формата, с която да придам всички странствания. Имам безброй съпътстващи истории. Давам си сметка, че другарката Османлиева беше права. Тя не ми каза, че съм писател, а разказвач. Има разлика. Все повече си мисля, че разказите за следващите пътешествия ще са аудио-визуални, свободно достъпни, за да вдъхновяват все повече хора.“
