От Мария Спирова, Лондон
Натъжих се ужасно от новината, че е починал професор Ivaylo Ditchev.
Това е болезнена загуба за онези от нас, които все още се събуждат с убеждението, че светът може и *трябва* да бъде обяснен.
Бях студент на професор Дичев и съм сред хората, на които личността му е повлияла много – и когато ме е впечатлявал с проникновени импровизирани анализи на съвременни културни феномени, и когато съм била кракотропащо несъгласна с него [което не се случваше често].
А сред редките му достойнства беше и лекотата, с която понасяше несъгласието. Помня неговата замислена, клоняща вдясно поза на стола в катедрата. С пръст до веждата и глезен върху коляното, той въплъщаваше елегантното допускане, че ще има бурни противоречия, разнопосочни интерпретации и дори недоразумения. И че това е в реда на нещата. Излъчваше го, без да го изрича, и не се поддаваше на типичните за някои умни хора нервност, суета и парадиране с интелектуално превъзходство.
Професор Дичев беше сред малцината в българската академична среда, които искрено и задълбочено се интересуваха от настоящето и бъдещето и търсеха смисъл в поведението на нашето импулсивно, поразено от ирационална ярост общество. Той сам притежаваше и вдъхновяваше у околните тихото благородство на духа, изтъкано от любопитство, почтеност и стоическо спокойствие в лицето на помитащата несигурност на действителността.
…Без него тази проклета действителност ще дрънчи все по-кухо.
Светла памет, професоре.
П.П. Внезапно ме споходи спомен от студентските години: как след някакъв есенен философски симпозиум на Владая професор Дичев ме видя да кисна сред мократа шума на някаква запустяла спирка по склона и предложи да ме откара до града. По най-лошавата стръмнина ни застигна най-гъстата мъгла, която и до ден днешен съм виждала от Шотландия до Вашингтон. Колата сякаш пълзеше през извара.
Професорът ме стрелна с едно светлосиньо око, видя, че се сепнах, и с хладнокръвен тон отбеляза, че по принцип не е добре да се шофира в такива условия… но той „горе-долу добре“ си спомня трасето и без да бързаме, ще стигнем. И продължи близо два часа да пъпли през млечното небитие, което ни обгръщаше, с приблизително 4 метра в час и да ми разказва за ролята на партията като дарител на всички блага в епохата на комунизма. Надявам се, че и този път, прекосявайки безтрепетно последната мъгла, ще стигне там, накъдето се e отправил.
