От Румен Леонидов
Някога литературните преводи бяха изкуство. Не приложно, а висш словесен пилотаж. Големите майстори на превода бяха единици и Борис Мисирков беше между тях – пръв между равни. За разлика от по-обикновените познавачи на думите и на доволно сръчните занаятчии на значенията, преводачите като Мисирков страдаха от словострастие.
Те не просто преписваха на български чуждоезичните шедьоври, те създаваха произведения близнаци, огледални образи на оригиналите. За тях духът на превеждания писател беше най-важният момент в процеса на пресъздаването на творбата. Защото духът диктува изреченията, той определя ритъма, от него зависят температурата на текста, характерът и стилистиката на изказа.
Превод без живия дух на автора е мъртъв превод. Борис ме научи на това. И че мъртвият превод, направен без вдъхновение, не може и с цената на финикийски труд да бъде поправен. А трябва да се пресътвори отново – от игла до конец.
Борис Мисирков спазваше всички неписани Свещени правила на преводаческите морал и етика – нищо да не се измисля, нищо да не се доизмисля, да не се добавя, да не се дописва. Никога да не продължава препускането по следващите страници, ако в текста има нещо недостатъчно ясно. Като ситуация, като движение, като изображение. Мисирков винаги си представяше до последния детайл онова, което авторът описва. При такива случаи той палеше нова цигара, отпиваше глътка от кристалната рюмка и се надвесваше отново над… географската карта. За да проследи маршрута на кораба, на който плава морякът, герой на морското четиво… И ако хванеше автора в логическа небрежност или недоглеждане, смееше се добродушно от все сърце.
Борис на практика не превеждаше чуждите автори, не ги преразказваше, а ги караше те да разказват творбите си на български. Как ставаше това? Докато тракаше на пишещата си машинка, той ги учеше как да се изразяват на български. Учеше ги да говорят естествено, мед и мляко да капят от казаното, да се смеят и да плачат, както го правят всички българи, както го правят големите ни писатели.
Кога Мисирков сколасваше да им предаде тези езикови уроци, как успяваше да сторва от чуждоземните майстори писачи свои сроднодушни съавтори, така и не разбрах.
Но знам, че той умееше гениално да се превъплъщава във всеки писател, защото имаше талант на писател. Познаваше цветността, ароматите, диханието и омаята на чистия български, познаваше тайните на българската разговорна и писмена реч. Владееше до виртуозност призванието си, правеше го с дяволска лекота.
Давал ми е да чета негови чернови, които сам прецизно е изредактирал – такова дотъкмяване на слога, такова непредвидимо шлайфане, изглаждане, пригаждане не бях сънувал. Всичко трябва да звъни с верен тон, да блести от словесна чистота, да звучи разбираемо, правилно, неподправено, но без да сменя или подменя нещо, което да е същностно за маниера на чуждестранния класик. И винаги личеше, когато авторът му е сроден по душа. Както и когато не е във възторг от поредното му произведение.
Беше сърцат човек, с изнесено чувство за смешното, умееше да се шегува, да се самоиронизира, беше точно 20 години по-рано роден от мен, но го имах за по-голям във всичко събрат. Беше страхотен приятел, колега, от когото, без да искам и без да усетя, научих много, много неща. Умееше да се радва на живота и животът му се радваше.
Бе готин пич, на когото нищо пичовско не му беше чуждо… Почина внезапно, по негов си начин, без предупреждение, без драми и жаления оная, с косата, го покоси в далечна чужбина. И докато чакахме в деня на погребението церемонията да започне, оказа се, че Борката още лети някъде между Азия и Европа, което бе последната му шега в поредицата му от черен хумор. Е, пристигна в последния момент, не успя да закъснее за собственото си погребение, но ни накара, вместо да ридаем и вием на глас, да го изпратим както той би ни изпратил – отвън умислени, но отвътре повече от неприлично усмихнати, защото си представяхме как ни се присмива с голямата си и щедра усмивка.
България загуби един много голям познавач на Словото, но Господ спечели един уникален български преводач, от когото милионите извънземни ангели имаха нужда. И от тогава до днес, и завинаги, Мисирков ще им превежда ангелогласните разноговори дотогава, докато до един не ги научи да сънуват на български!
Амин.
…
Изложбата „Мисирков за Мисирков“ (синът на Борис Мисирков-баща е известният фотогораф и кинематограф, оператор и част от дуета Мисирков и Богданов, създали заедно с продуцентката Мартичка Божилова продуцентската къща, направила най-добрите нови български документални филми АГИТПРОП) беше събитие в галерията на СУ.
Тази сбирка е опит за един едновременно отстранен, но и дълбоко личен поглед върху живота и работата на преводача Борис Мисирков от гледната точка на сина му – фотографа Борис Мисирков.
Работата по нея започва с пътешествие из два архива – ръкописен и фотографски. От тестетата пътни бележки, писма, редакторски коректури, записки по създаването на преводаческия съюз се разкриват неочаквани страни на личността на Мисирков-старши, а от негативите, заснети от сина му в края на 80-те и началото на 90-те, изплуват отдавна забравени негови портрети.
Изложбата съдържа фотографии, копия от ръкописи, откъси от авторски текстове на Борис Мисирков и аудиозаписи с фрагменти от негови преводи.
Борис С. Мисирков (1933 – 1999) е български преводач, син на доктор Сергей Мисирков и внук на филолога Кръсте Мисирков. През 1951 г. завършва първия випуск на Руското училище в София, а през 1955 г. – и руска филология в Софийския университет. От 1956 г. и до края на живота си се занимава активно с превод на художествена литература от руски, а също и сърбохърватски, македонски и английски. Член-учредител на Съюза на преводачите в България и един от основателите на списание „Факел“, в което публикува и едни от най-значителните си преводи, много от които имат и самостоятелни издания.
За повече от 40 години Борис Мисирков е превел над 150 романа, пиеси, новели и други литературни произведения от руски език, сред които: „Тринайсетте лули“ и „Хулио Хуренито“ на Иля Еренбург, „Дневници“ на София Толстая, „Москва – Петушки“ на Венедикт Ерофеев, „Кучешко сърце“, „Дяволиада“ и „Фаталните яйца“ на Михаил Булгаков, „Пътешествията на дилетанти“ на Булат Окуджава, „Щастливата Москва“ на Андрей Платонов, „Алтистът Данилов“ на Владимир Орлов.
Борис Б. Мисирков (1971) e български фотограф и кинематографист. Завършил е НГДЕК (1985 – 1990), НАТФИЗ (1991 – 1996), експериментален център FABRICA, Италия (1997 – 1998).
Като автор работи в тандем с Георги Богданов под името Мисирков/Богданов. Съучредител на Българско фотографско сдружение и съосновател на продуцентска компания АГИТПРОП. Режисьор и/или оператор на множество пълнометражни документални филми, експериментални видеа и визуални кампании. Успоредно с авторската си практика е бил и куратор на редица фотографски изложби на съвременни български автори.
Изложбата се организира от Културния център на Софийския университет в партньорство с Къща за литература и превод.
