Не за първи път финландската писателка Селя Ахава идва у нас. През 2017 г. тя представи романа си „Преди да изчезне мъжът ми“, в който смело разкрива моменти от личния си живот, като разказва историята на съпругата, чийто мъж я напуска и променя половата си идентичност. Този месец тя гостува отново у нас по време на Софийския международен панаир на книгата, за да представи последния си роман – „Жената, която обичаше насекоми“, отличен с медала за литературно признание. За друг свой роман, който също е издаден у нас – „Неща, които падат от небето“, получава наградата за литература на ЕС и е номинирана за престижния приз „Финландия“. Удостоена е и с наградата за разпространение на финландската литература „Факлоносци“.
И в трите романа, които са преведени в България присъства темата за смъртта и промяната. Вярвате ли, че без промяна, метаморфоза човек не може да е жив?
Не съм сигурна, че промяната зависи винаги от нас. Ние не може да променим света, въпреки че той се променя. Може да се борим с промените. А може и да ги приемем, защото в противен случай оставаме назад. Искаме или не, светът се върти и изобщо не мисли да ни чака.
В последния ви роман „Жената, която обичаше насекоми“ обръщате огромно внимание на детайлите, на малките неща. Главната ви героиня Мария е пленена от насекомите, от малките детайли и неусетно се трансформира за 370 години. Напомня на „Орландо“ на Вирджиния Улф, където главният герой сменя пола, личността си и претърпява своите метаморфози за почти същия период. Волна или неволна е приликата на вашата книга с тази на Вирджиния Улф?
Мога да кажа, че приликата е съвсем случайна. В момента, в който усетих, че между двете има нещо много общо, беше късно и нямаше как да се заиграя с тази прилика. Освен това за промяната на пола пиша в предходния си роман „Преди да изчезне мъжът ми“ и ми се стори неуместно да повдигам отново тази тема.
„Жената, която обичаше насекоми“ прави реверанс към малките, незабележимите неща в природата. Може ли да се каже, че благодарение на тях правим големите крачки в живота?
Най-малкото може да видим света от по-интересна гледна точка, ако се фокусираме върху малките неща, които иначе смятаме за незначителни. Насекомите в книгата често се приравняват към жените и към мястото им в света, който обитаваме. Много хора възприемат жените като нещо безинтересно, по същия начин както голяма част от обществото смятат и насекомите за такива.
Много жени в последно време, особено в сферата на киното, обясняват, че хубавите филмови роли са повече за мъжете, както и че са малко жените режисьорки. Вие като писател усещате ли подобна трудност?
Да, макар и да не е толкова ясно изразена. Мисля, че се срещат трудности, но не са толкова очевидни, колкото при другите професии. Ще дам пример като жена писател с последната ми книга. Въпреки че в нея разглеждам големи теми като природата, науката, хората, съществуването на Бог, често представянето ѝ е през връзките на главната героиня с нейния съпруг. Отбелязва се, че тя е нещастна, че напуска съпруга си, че изоставя децата си. Изобщо не възприемам този начин на представяне на романа ми. Не ме интересува отношението на Мария със съпруга ѝ. Вярвам, че има по-големи и дълбоки въпроси, които романът засяга.
В предходната ви книга – „Преди да изчезне мъжът ми“, правите паралел с Христофор Колумб и доколко виждаме това, което познаваме. Може ли да се каже, че всъщност сме наясно с това, което се случва около нас, но предпочитаме да живеем в илюзия?
В тази книга фокусът е незнанието. Никой не е предполагал, че има континент между Европа и Азия, преди Колумб случайно да се натъкне на него. По същия начин не се знаят и нещата за съпруга в книгата. Същевременно с това много добре съумяваме да обясним нещата спрямо нашите схващания и вярвания. Може да намерим много различен континент, но да го кръстим Индия и да кажем, че всъщност е Япония. Много сме умели в това да лъжем сами себе си.
Преди да започнете да пишете романи, учите драматургия. Пишете сценарии за радиото, телевизията и киното. Кога решихте, че сценариите не са достатъчни за вас, и започнахте да пишете романи?
Влязох в театралната академия, защото исках да се науча да пиша романи. Така че в моя случай стана обратното. Отидох в Академията за театрално писане именно защото само там преподаваха писане. Още тогава знаех, че искам да се занимавам с писане на книги. Между другото, във Финландия имаме много други писатели, които започват пътя си именно оттам.
Завърши стачката в Холивуд на сценаристите и актьорите. Един от важните въпроси, който беше в центъра на обсъжданите теми, беше въпросът за използването на изкуствения интелект. Как се отнасяте към него и смятате ли, че той е способен да заплаши вашата професия?
Всъщност аз съм един от писателите, чиито текстове са вложени в изкуствения интелект, в разработването му. Може би защото имам доста преводи на други езици. Не съм проверявала дали ако напиша нещо в мой стил, може изкуственият интелект да възпроизведе нещо. И като цяло не се вълнувам от него. Също така писането ми не е ориентирано към сюжета, а мисля, че там е мястото, където изкуственият интелект би имал повече опорки. Затова и не се чувствам застрашена. Може и да съм наивна.
Разкажете за процеса на писане. Кое е първото в романите ви – измисляте персонажите или историята? Кога разбирате, че определена идея ще превърнете в роман?
Започвам с колекция несвързани части от вестници, картинки – всякакви различни нахвърляни идеи на едно място. Като се спра на нещо определено, сядам да чета. Изучавам темите, опитвам се да намеря връзки и асоциации от отделните части. Не започвам историята от началото до края. Не върви линейно мисълта ми, а в различни дни пиша различни части от книгата. От някакъв момент започвам да мисля за структурата и се опитвам да си визуализирам романа като ноти за музика. Рисувам си карта, която изобразява различните части от сюжета.
А слушате ли музика, докато пишете?
Никога.
Какви книги четете?
Опитвам се да чета книги от различни държави и времена. Извън американската и европейската литературна сцена. Нямам някаква определена система. Съпругът ми също е писател (Стефан Мостер – бел. ред.) и си разменяме книги, които сме чели.
Критични ли сте един към друг, що се отнася до собствените ви произведения?
Мъжът ми пише на немски. Но е и моят преводач, така че със сигурност в някакъв момент стига до моята книга. Винаги има какво да каже за нея. Аз съм научила вече немски с цел да чета книгите му. На достатъчно високо ниво съм да му ги чета, но все още понякога използвам речник.
Имате две деца. Те четат ли вашите романи?
Моят син не обича да чете изначално. Така че не отваря книга доброволно, дори мрази. Къса ми сърцето заради това. Дъщеря ми прочете една от моите книги, но каза, че не е интересна. Изобщо моето писане го възприемат като „работата на мама“. Баща ми веднъж, като е бил вкъщи, е започвала програма по телевизията, в която участвах. Става въпрос за един книжен клуб. Той им казал: „Вижте, майка ви сега ще участва по телевизията. Искате ли да я гледате?“. Синът ми отвърнал, че предпочита да си гледа филмчето, което той гледа всеки ден общо взето.
Проблем ли е според вас това, че децата днес не искат да четат?
Да, определено. Силно въздейства на други техни качества. Това е голям риск, защото са по-податливи на манипулация и облъчване с фалшиви новини.
Имате много награди. Доколко те са важни, обръщате ли им внимание, или срещата с публиката е по-ценна?
Несравними са. Наградите могат да донесат повече читатели и интерес към книгата.
Какви книги имате у дома – предпочитате повече класика или творби на нови автори?
Имам повече преводна литература, не толкова финландска. Ако трябва да изброя някои от авторите, които трябва да са в библиотеката ми, това е Самуел Бекет. Напоследък много ми харесва Али Смит и нейните четири сезона. Това за мен е много вдъхновяваща колекция. Имам ги на английски и финландски.
Нужно ли е творецът да онагледява случващото се в света, в който живее – войните, проблемите с природата, или е достатъчно изкуството да си остане вглъбено в себе си?
Не мисля, че двете неща взаимно се изключват. Ако вземем за пример Али Смит – тя няма мисия, не дава послания на читателите си, но рефлектира британската действителност. Говори за политиката, социални аспекти, за Brexit, за миграцията, за COVID и по някакъв начин различавам света, за който тя говори. Виждам го и това е някакъв вид социална ангажираност.
