Книгата „Небесна гледна точка“ от Стефан Цанев ще има представяне днес, 11 април, в Съюза на архитектите в България. Това съобщават издателите от „Жанет 45“.
Участници в събитието ще са Светлозар Желев и актьорът Владимир Пенев, както и самият поет.
| Аз питам Стефан Цанев Аз питам: когато сеете страх‚ за да пожънете преданост – това не е ли фашизъм? Аз питам: когато превръщате истината в продажна метреса – това не е ли фашизъм? Аз питам: когато от думичката „свобода“ се чува само да-да-да! – това не е ли фашизъм? Аз питам: когато върху своите лъжи слагате маската на всеобща мечта – това не е ли фашизъм? Аз питам не само онези‚ които го вършат‚ но и тези‚ които мълчат! 1972 |
„Небесна гледна точка“ съдържа стихотворения, които съм писал през ХХI век, и няколко по-стари, но надявам се, че все още са живи“, пише Стефан Цанев за книгата си. По думите му няма нищо по-тъжно от това да надживееш изкуството си. Най-старото стихотворение в книгата е от 1980 година. Повечето обаче са писани в ХХI век. Разделена на четири части, „Небесна гледна точка“ донякъде разглежда какво ще се случи в настоящата епоха. Разбира се, сценарият е възможен според призмата на поета. Със стихосбирката си той иска да провокира читателите да размишляват над смъртта. В нея иде реч именно за това – за смъртта и живота, за божественото и човешкото. Тя е дълбоко философска.
„Нищо друго не искам, освен читателите да се стреснат и да се замислят… Поне да ги ядосам“, определя целта на новата си поетична книга Стефан Цанев.
„За поета е все едно дали е жив, или е умрял. Ако те помнят, ако те четат – жив си. Не те ли четат, не те ли помнят – и да са жив, мъртъв си. Жестоко е, но е истина. Изкуството е съпротива срещу смъртта“, посочва авторът. Допълва, че книгата е пълна с въпроси, каквито хората, затънали в блатото на битието, предпочитат да не си задават.
***
Преди да те целуна…
Стефан Цанев
Преди да те целуна,
исках да ти кажа
кой съм.
Но не успях,
защото се целунахме внезапно.
Затова сега,
преди да ме залееш
със златните вълни на косите си –
изслушай ме.
Отдавна не бяха ме наричали
най-добрия човек на света –
и аз бях забравил
да бъда добър.
Моето минало
е миналото
на един романтичен юноша,
танцуващ върху маси и покриви –
защото няма нищо по-скучно
от безопасната повърхност
на дансинга.
Често падах,
губейки равновесие
от прекалена искреност.
Аз отраснах по гари, ресторанти и автостанции
и в хотели сънувах
своите сънища.
Нямам постоянно местожителство
и не искам да имам,
защото се плаша от властта на вещите,
от неподвижния хоризонт на прозореца –
и от хората с неподвижни хоризонти…
Пусти пътища ли извървях,
малко ли събрах,
или пък много разпилях –
но сега не притежавам нищо друго
освен себе си,
освен тихото желание
да се раздам до последния атом.
Ако това ти е достатъчно –
залей ме
със златните вълни на косите си….
