През октомври Културен център на G8 събра филмови дейци от различни страни. Поводът беше етнографският кинофестивал „ОКО“, създаден в украинска Бесарабия. Тази година заради войната събитието се проведе в неговата втора родина. Програмата включи 46 етнографски филма от 22 държави.
Всъщност фестивалът има сложна съдба. Започва в смутен момент през 2020 г., когато светът е под заплахата на COVID. Сега ситуацията е не по-малко тревожна.
Родихме се на „сляпа година“, казва бесарабската българка Татяна Станева – вдъхновител и директор на форума. „Идеята тръгна, селекцията започна и дойде COVID. Нямаше как да отстъпим. Не сме екип, който ще се изплаши от предизвикателства“, обяснява тя.
Екипът наистина е задружен. Имат визия как трябва да изглежда събитието. Таня вярва, че щом тя усеща потребност от подобен фестивал, то и други хора се нуждаят от такъв форум. Идеята да го осъществи идва след филма ѝ „Място на силата“, който представя на други фестивали, сред които и в Чехия.
Таня вижда как един фестивал за документално кино напълно променя града, в който се провежда. Мястото се пълни с хора. Разменят се идеи, истории. На самата нея ѝ се налага да се настани в съседен град и всеки ден да се придвижва с влак, за да е част от събитията. Таня много иска да привлече вниманието и към своя регион, българското село Криничное (Чушмелий), Болградски район – и от страна на Украйна, и от другите държави.
„Моят град е много красив. До 90-те години всички общности живяха много затворено и раздалечени един от друг“, разказва тя.
От друга страна, докато е на фестивала в Чехия, не намира нито един филм, който да утвърждава живота. Всички продукции показвали насилие или теми, които ги „обича жълтата преса“. Повечето продукции също така били по-скоро интервюта и в тях го няма поетическия подход в киното. Таня решава да създаде именно етнографски фестивал, за липсата на такъв форум започва да се говори все повече и в киносредите.
„Хората в брашна се опасяваха, че няма да намерят достатъчно материал – допълва Таня, – но аз пък знаех, че това е от липса на разбиране. Етнографията не включва само занаяти и традиции. Това е наука, която учи за обществото, за корените, за идентичността, за влиянието ѝ. Този материал никога няма да свърши. Поне докато човек е на тази земя.“
По думите ѝ, етнографията се трансформира. Така на това издание в България екипът идва с филми от Украйна за войната, която също става част от етнографията. Показва как се променя животът на хората. Как губят идентичност.
„Това е причината, за която се борим и воюваме – да защитим своята култура, идентичност и начина на живот, който сме свикнали да живеем“, допълва Таня.
„Героите между нас“
е фокусът на тазгодишното издание. „Грешно сме мислили, че героите живеят в приказките на баба. Героите на филмите ни са истински хора. Те помагат да променят живота в света и са сред нас. Украйна се напълни сега с герои, които с оръжие го доказват“, уточнява Станева.
Откриването е с „Живот на предела“, събрал спомени на ветераните Павло и Юрко, които подреждат причините от 2013 г., за да се стигне до войната днес.
Таня първо се запознава с автора на филма. След това го гледа. Разбира, че е направен със средствата от батальон на неговото подразделение, и осъзнава, че ще е стойностно. Има кадри от фронта и няколко месеца Таня отлага да го изгледа.
„Исках да получа някаква позитивна емоция, понеже войната много тежко рефлектира както в живота, така и на екрана. Като започнах да го гледам, го спирах, за да се наплача. Изпитах такава силна болка. Разбрах, че този филм е нещо много по-сериозно. Не мога да кажа, че е силно етнографски, но разказва за генезиса на войната“, обяснява Таня.
Тя става и лицето на войната в Украйна в България и всекидневно дава информация за случващото се в родината ѝ. „Знам колко е разделено обществото тук, но знаех, че на този филм трябваше да се сложи голям акцент и има нужда да се обяснят първопричините за случващото се“.
Всички филми, които Таня селектира с екипа си от Украйна, са за войната. Посвещава живота си да се бори с пропагандата и от името на украинските българи да разсейва митовете. Вижда във фестивала още един инструмент да говори истината. „Това ме мотивира да го правя и този фестивал да бъде проект, който ще обединява двете ни държави, за които ни боли сърцето. Като украински българи е много важно за нас как реагира България. Да знаем, че можем да разчитаме на нея. Това е въпрос на справедливост, която трябва да бъде възстановена“, допълва тя.
Част от фестивалния екип е и фотографът Александър Барон, също бесарабски българин. Той е роден в бесарабското село Весьолая Долина (известно и с българското му име Клешница), разположено в Тарутински район, Одеска област, Украйна.
След годините на пандемия и последните две усеща как бързо минава животът. Влечението му към фотографията идва с усещането за мисията да изрази своята носталгия към корените и да върне дълга си към родната земя. Заминава да живее в града, където се запознава и с Таня Станева. Първо разговарят онлайн и по-късно се виждат на живо. Срещата е на събитие в Одеса, където никой не вярва, че Таня, която живее по това време в Киев, ще дойде. Все пак тя идва и двамата усещат, че могат да работят заедно по създаването на един такъв фестивал. Коментарите в социалните мрежи също доказват, че хората имат потребност от подобно събитие и това им дава допълнително сили.
Прожекциите започват при пълни зали
В Киев първата среща с публиката е в зала, която побира 200 души. В началото мислят, че няма да има хора, но за три дни с регистрацията става ясно, че желаещите са много повече. Зрителите плачат на края на филма. Преживяват видяното, подобно на Таня и Александър, което пък се оказва за тях терапията, от която се нуждаят.
Александър обича да снима. Преди войната обикаля много села, откъдето се сдобива и с голям брой контакти. Работил е и за туризма, като чрез снимките си е показвал колорита в малките села. Фотографиите му са откривали един непознат свят. Да се видят местните, които пазят занаята от предците си, се превръща в мисия за него. Вижда как снимките говорят, как имат силата да запалят интереса и да вдъхновяват.
В проект, в който работи с Таня, имат за задача да обикалят близки райони и да проучват как се отбелязва Гергьовден. Тогава Александър вижда колко различни нюанси носи всяко от местата, където се намират. Отличителните белези не са само в носиите, но и в начина на правене на курбаните, на използването на традициите. Тогава той осъзнава и колко много хората искат да се върнат към историята си.
Войната променя всичко
С началото ѝ Александър оставя камерата си на масата, докато се покрие с прах. Не я доближава няколко месеца. Въпреки че отвсякъде го търсят да снима случващото се, той не се чувства способен да го направи. След като е снимал празника на живота, не може и да помисли да се захване да снима ужаса и разрухата. Но когато разбира за силната руска пропаганда в България, решава да включи фотоапарата. Всекидневно подбира снимки.
„Преди да дойдем в България разбрах, че мой приятел е починал. Казаха ми да ида и да снимам. Отидох, но не снимах. Не можах да добавя това към изложбата тук. За подбора на фотосите у нас му помага кураторът д-р Росица Гичева. Тя съдейства за заглавията на снимките. В кадрите, освен ужаса, се вижда и желанието на човек да живее, да се запази, а това помага на Александър да види и част от красотата.
Да намери и в голямото разрушение надежда. „Не се наслаждавам от това, че има красиво във войната, а че е силен човешкият дух. Преди снимах красотата наоколо. С кадрите подсказвах на хората просто да вдигнат очи от тежката работа. Сега, по време на война, човек много лесно може да изпадне в депресия. Няма официална статистика на загиналите. Но и ние нямаме друг вариант освен победа“, категоричен е фотографът.
„Ние победихме. Не паднахме за три дни“, допълва Таня.
И все пак и двамата са убедени, че докато от Русия пращат частни войски като „Вагнер“ или затворници, то Украйна пази територията си, като в първите редици стоят най-патриотичните мъже на страната. Част от тях са талантливи кинаджии и представители на интелигенцията. И колкото по-дълго продължава тази война, толкова повече от тях ще загиват.
