Нито едно направление в изкуството не е отделено от заобикалящия го свят – независимо дали на художниците им харесва или не, творбите им са отговор на това, което се случва извън техните стативи. Така че може би не е изненада, че докато сюрреализмът се заражда, науката преоформя собствените ни възгледи за реалността. Странната революция на Салвадор Дали съвпада с големите скокове на Алберт Айнщайн и Зигмунд Фройд. Те оказват огромно влияние върху ученолюбивия испански художник и неговия свеж поглед към платното.
Макар че самият Дали може да е посочил разтапящото се през лятото сирене камембер като естетическо вдъхновение за повтарящите се в творбите му лепкави часовници, лесно е да се види, че това е било просто щура прикривка за нещо малко по-дълбоко.
Сюрреализмът се стреми да навлезе в несъзнаваното. Часовете на бодърстване са били документирани в изкуството от незапомнени времена, така че в началото на XX в. художници от всякакъв характер започват да навлизат в състоянието ни на сън – свят, който новите фотоапарати никога не биха могли да уловят. Естествено, недостатъкът е, че трябва да си буден, за да създаваш изкуство. Смята се, че за да преобърне тази реалност, Дали се е опитал да предизвика транс, от който да рисува и да заснеме света на сюрреализма.
Този начин на мислене помага да се изясни преобладаващото присъствие на топящи се часовници в творчеството му. Помислете например за собственото си преживяване, когато се събуждате от прекалено дълга обедна дрямка: усещането за разтваряне на времето, дезориентацията, че сте спали хиляди години и сега всичко е странно илюзорно в карикатурния свят около вас. Това е познато чувство, което Дали безпроблемно предизвиква, като поставя топящи се часовници в пейзажа на съня.
В повечето творби, в които се появяват часовници, самият пейзаж на сънищата не е толкова странен. Той винаги е обоснован от елементарно присъствие като старо изсъхнало дърво или древни скали в далечината. Тези символи демонстрират физическата константа на времето. Тази реалност обаче се сблъсква с по-теоретичния възглед на Айнщайн, когато става въпрос за неговата Теория на относителността. Това усещане, че времето няма единен поток, се засилва допълнително от психологическата символика на Фройд и разбирането му за продължителните травми.
В резултат на тях Дали се впуска в сънища, в които е по-лесно да се отговори на въпроса: „Как изглежда времето, което вече не е постоянно?“ Появили се за първи път в „Човекът-риба“ от 1930 г., тези топящи се часовници продължават в следващите му шест творби, като кулминацията им е в почитаната творба от 1931 г. „Устойчивост на паметта“. Тази миниатюрна творба с размери 24×33 см днес е може би най-известната сюрреалистична творба в историята и може би затова фактът, че все още задава повече въпроси, отколкото дава отговори, е причина за това.
Това, че платното е толкова малко, е още една причина за нейния успех. Дали намалява размерите на нещата в името на прецизността. Твърди, че като се е потил над най-малките детайли, е успял „да систематизира объркването и по този начин да помогне за пълното дискредитиране на света на реалността“. Всъщност точно това се случва с науката по онова време. В хода на работата по разделянето на атома (което се случва успешно през следващата 1932 г.), ние се вглеждахме в дребните детайли на науката и откривахме там странни и дестабилизиращи неща. Картините на Дали също изобразяват това и нямаше по-хубава емблема от вековния часовник, който се плъзга в един странен нов свят, който познаваме твърде добре, макар и само от сънищата си.
*В статията са използвани материали от чуждестранния печат.
