Апокриф

АПОКРИФЪТ, който звучи като пророчество

Тези текстове, в които съм се ровил през годините и които неизбежно са ме завръщали в детството, са захранвали въображението и детското ми любопитство към отвъдното, към Онова нещо, което според Радичков „ни вижда целите, а ние му виждаме само окото”.
Моето повторно завръщане към българските апокрифи е провокирано от сполетялата ни чума/пандемия, която има своите аналози във вехтозаветните народни предания. Това винаги се е проявявало като изпитание на човешкото – човешката вяра, човешката воля и човешкото достойнство. Освен като режисьор/сънувач, в този спектакъл аз съм и в ролята на педагога, който „въвежда” младите актьори/студенти във вселенската битка на Доброто и Злото, във въжделенията на светлия Рай, които могат лесно да бъдат объркани с образите на Ада и подведени от пъклените замисли на „новите месии” да влязат в капана на обещанията за телесно блаженство. Защото ситуацията е наистина апокалиптична, както твърди една от жените в нашия спектакъл:
…Нали видиш – на туй „срамниче”, на туй цвете червенко в средата повече няма. Срамът са свършил. А като са свърши срама, иде вече ред и на света да са свършва…Има ли срам – то има и свят. Няма ли го срама – и света смятай си е отишъл!…
Иван Добчев