Аида

Любов или вярност – коя от двете ще надделее във фаталната безизходица?

Аида, поробената в Египет етиопска принцеса, е безнадеждно увлечена в своя завоевател  Радамес. В центъра между воюващите народи, тя е изправена пред невъзможен избор. Дали да предаде Радамес, за да защити своята родина?

Или да предаде себе си, изцяло на любовта?

Тази опера със сигурност не е от най-лошите ми”, без никаква капка на престорена скромност, отбелязва Верди европейската премиера на „Аида” в „Ла Скала” през 1872г.

Пет години по-рано, през 1867г. парижката „Гранд опера” поставя премиерата на неговия „Дон Карлос”.  Творбата има голям успех, но у Верди тя оставя по-скоро лоши спомени с множеството неуредици от всякакъв характер предшестващи постановката.

Но има и един особено позитивен аспект, и това е запознанството на Верди с Камий Дю Локл,  един от либретистите на „Дон Карлос”. Той, заедно с Едуард Мариет, изтъкнат френски историк и египтолог, с Антонио Гисланцони, известен поет и журналист, както и самия Верди, образуват ядрото, което формира идеята, идваща от притчата за Етиопската принцеса Аида,  разчетена от древен папирус, до съставянето на сценария, на текстовете в проза и стихове, и накрая до премиерата на 24 декември 1871г. в скоро построения оперен театър в Кайро.

И въпреки обилната кореспонденция между тях, някои съществени моменти от генезиса на творбата, тънат в мистерия!

Каква е ролята на Исмаил паша, кедифа на Египет? Негова ли е заслугата за идеята, след като имено той, при един от ранните си военни походи до Судан чува за първи път историята на Аида. Не са ли многократните, и в същото време безуспешни, негови опитите да привлече именно Верди да напише опера за откриването на Суецкия канал, както и за откриването на операта в Кайро, построена от италиански архитекти година по-рано. Мнозина отричат заслугине му  за създаването на операта, като изтъкват обстоятелството, че Дю Локл, като директор на Опера Комик в Париж вече е сторил необходимото да спечели Верди за каузата на Аида, но справедливостта изисква да признаем приноса на Исмаил паша.

Пол Дранет, директор на операта в Кайро, поставя ударението върху избора на Верди, което го причислява към групата на сподвижниците. Впрочем, той кани Верди да напише тържествен химн за откриването на операта в Кайро, Верди учтиво отказва, но освен извиненията, недвусмислено посочва, че писането на „протоколна” музика, не е в неговите обичаи!

Между посветените, без колебание можем да включим съпругата на Верди, Джузепина, известните изпълнителки Тереза Столц и Мария Валдман, диригента Франко Фачо, и разбира се Джулио Рикорди, издателя на Верди,  един от най-близките му приятели.

В средата на 1870г.  Верди започва композрането на творбата, а в средата на декември, тя вече е готова и започва усилената подготовка за премиерата. Френско-пруската война отлага с шест месеца представлението, но през това време работата не спира: костюмите се шият в едни от най-известните парижки ателиета, най-добрите работилници изработват декорите, специална манифактура проектира и създава нов модел тромпети, известни по късно като „Аида-тромпети” в А и В.

Кореспонденцията между всички ангажирани, транспорта, въобще цялата логистика, при онова равнище на комуникации, учудва с резултата.

Цялата тази серия от забележителни събития и срещи от 1868г. в Кайро, води до премиерата през 1871г., до кулминацията в Милано през 1872г., до „Божественият” апогей през 1880г. в Парижката опера, и спокойния завършек на това дело в зимното жилище на Верди в Генуа през 1891г., когато той резюмира последната страница на това знаменито дело.

Томас Ман отбелязва че, има хора, които инстинктивно усещат отреденото им дълголетие и разполагат с времето, така че да постигнат онова, което търсят. Верди без съмнение е имал този усет, дотолкова, че спокойно да обмисля своите планова и идеи, да се връща, да ги преосмисля, дори да забрави нотния лист за десетилетия.

Но дали е имал усещането за своето величие?