„Не е голям, не е тежък куфара на емигранта… Взех малко от земята, от моето село да не се чувствам сам по пътя. Една дреха, парче хляб, един плод и това е всичко. Но сърцето – не. Не го взех. В куфара не можа да влезе! Твърде много болка имаше за да тръгне отвъд. В морето не иска да отиде…“
Това пише Джани Родари в „Куфара на мигранта“ (Тreno del emigrante) – творба, която силно влияе на художничката Ралица Георгиева(Raliza Georgieva), която от години живее в Рим.
В последно време все по-често се завръща в родния град Варна. Първото по-дълго пребиваване е след като дядо ѝ си отива и остава баба ѝ сама. Ралица осъзнава, че едно от нещата, които иска е да е по-близо до нея в последните години от живота ѝ.
Двете живеят между Цонево, където е къщата на баба ѝ и Езерово (до морския град), а на третия ден от Великден възрастната жена откри първата си самостоятелна изложба, с което отбеляза своята 90-годишнина.
„Хубаво е възрастните да имат стойност. Все пак това са последните години от живота им и е важно да усещат обич и щастие, както е в Европа. Отношението към старите хора у нас е странна“, разказва Ралица и допълва, че пенсионерите в България се чувстват ограбени – лишени от здраве, щастливи дни, нещо, което със сигурност не се забелязва в Италия.
Затова и художничката решава да промени всекидневието на своята баба, да наруши самотата ѝ, особено във време, в което тя вече не може да чете и да плете, тъй като не вижда достатъчно добре.
„На село, с баба – това е една малка България“, казва още Ралица. Именно тук може да се види как живее обикновеният човек, натрупал години, но не и богатство, невъзможно да си позволи удоволствия, които много други имат.
А и не са малко приказките, които разказват, че именно по отношението към възрастните, личи какви хора сме. Нещо, оказало се показателно за нашите политици.
Като човек, завърнал се от чужбина, Ралица усеща неприязън към онова „глашатайство по празници“, когато се говори за Левски и Ботев, които именно са дали живота си за добруването на обикновения човек. Затова и тя не вижда смисъл от тупането в гърдите от политическите представители. Често чува и упреци към онези, заминалите от страната, но вярва, че и останалите тук могат да допринесат повече.
За баба си говори с много любов: че е едно от осем деца в семейството. Много искала да учи, но изпратили брат ѝ в училище, а тя от 7-годишна започва да оре по чуждите ниви. Това не пречи винаги да е изпълнена с позитивизъм и усмивка, не вреди и на любопитството ѝ към живота. Нямала е обувки, но никога не разказва за бедността. Спомените ѝ за онова време са живи, плътни, пълни със светлина и хубави хора, които заедно са се справяли и са си помагали. Събирали са се цялата махала в една къща и докато сноват, чепкат вълна или лющят царевица, пеят, свирят на гайда, на кавал.
И така като свършат работата в едната къща, на следващия ден са в съседната. Радка разказва с усмивка за задружната общност, в която са живели. Земята за нея се оказва много ценна, а цветята – голямата утеха в градината ѝ на село. Родена е в Сава, израства в Голямо Делчово, по-късно залято от язовира, а хората от там биват изселени. Дядо ѝ е бил местния билкар, от когото именно малката Радка е научила да познава растенията и ги е заобичала.
Именно по тези спомени, жената започва и да рисува. „Беше зимата, все още нямаше откъде да гледа.“, разказва Ралица, която набавя всичко необходимо, за да може баба ѝ да създава своите картини. Четки, бои, картон, по-късно и рамки.
„Това не са рисунки, създадени от дете. Става въпрос за възрастен човек с целия си житейски опит. Тя има усещане за композиция, рисунките ѝ притежават заряд. Липсва ѝ техниката“, обяснява Ралица Георгиева, но уточнява, че именно така рисунките са лишени от догматични похвати и всичко е свободно, лично, родено от нейните представи.
Само за няколко месеца домът в Езерово се изпълва с цветята, които постепенно са закачени по стените. На третия ден след Великден е открита и изложба във Варна. По спомени, именно на такъв ден е родена и самата Радка преди 90 години. „Получи се естествено, красиво и най-вече направих баба щастлива“, допълва внучката ѝ.
Ралица Георгиева завършва Художествената гимназия във Варна. Следва „Пантомима“ при Александър Илиев в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ в София, а от там пътят ѝ продължава към Италия. Следва в Националната театрална академия Silvio D’Amico – специалност актьорско майсторство, след което завършва с отличие Националната Художествената академия в Рим. През 2012-2014 г. става там асистент на нейния професор от катедра Anatomia Аrtistica /Cultore della materia/.
Специализира техники на италианската класическа живопис през следващите десет години при големия майстор Giorgio Dante. Участва и в различни симпозиуми с водещи имена като Jordi Diaz Alama и Riberto Ferri.
Снима видеа по съвместен проект с цел разпространение на култура и изкуство с критика Robertomaria Siena. Документират интересни теми от критика и история на изкуството, която според Ралица, е и историята на човека, тъй като именно тя се занимава с психологичния и философския аспект на артиста и времето, в което живее. Също така правят срещи с водещи специалисти в Италия.
Има и множество награди, сред които са картината “Емигрант“, която през 2016 г. печели първо място в конкурса за живопис “IL PENDIO“ по време на 47-ото му издание. „Тази картина беше моята контра позиция към случващото се тогава в Италия (и света). Усещаше се манипулация, с която умишлено се настройваха хора срещу други, създаващи идеята, че са „различни“, разказва Ралица. Допълва, че картината е свързана и с нейния път на мигрант в Италия.
Представлява жена, която не се вижда към кой етнос принадлежи, а главата ѝ е покрита с плат, посипан с пайети – като безбройните гаснещи светлини на жертвите, опитали се да намерят шанс за по-добър живот. На гърба ѝ се вижда, че е нарамила пушка, символ на страха от неизвестното, но и на един свят, потопен във война.
Има награди с второ и трето място с картините “Miraggio”; която разкрива сюжет на трагична любов от български фолклор и “Lucifer; Extramondo”, чиято тема разказва за един „екстра“ свят, достъпен за малцина.
Повечето творби на Ралица са изпълнени с тежки сюжети, обгърнати са от мрак – напълно контрастиращи на свежите цветя на нейната баба. От там тръгва и следващата ѝ идея, по която решава да работи с нея.
„Искам да направя картина с баба. Отдавна съм намислила да рисувам Исус Христос. Представям си го като от филма на Мел Гибсън „Страстите Христови“ – много изстрадал, кървав, наранен, тъмен. Като символ на безсилие от случващото се в последните години, от войната, липсата на човечност. Христос ще бъде окървавен, а капките, които падат към земята, ще се превръщат в цветя, нарисувани от баба“.
Ралица е убедена, че изкуството е важно именно толкова, колкото и самият живот, а безценното в него е да подариш щастие на възрастен човек. Така пътят ѝ като мигрант става по-лек, като куфара, който носи към Италия, със спомените от нейното село и сърцето, останало до баба.
