Да изтърсим от прахта старите ленти, като запознаем наследниците си с някои от тях, не е лека задача. Особено във времена, когато сетивата на съвременните деца са пренаситени от натрапчиво визуални филми, идващи от вселени като Марвел, Аватар, Междузвездни войни и още куп франчайзи. И все пак класиката не случайно е такава, защото има претенции да устоява на времето и да трогва с посланието си и новите поколения. За да почерпим от собствения си опит като деца, представяме десет филма от нашето минало, които спокойно можем да споделим с малките днес и то достатъчно осъзнато, че първите впечатления към киното (и изкуството въобще) се помнят и оставят следа в оформянето на вкуса им.
Моят съсед Тоторо
„Мисля, че когато децата станат на три или четири години, те просто трябва да видят Тоторо“, казва основателят на Студио Гибли Хаяо Миядзаки. В магичния му свят, потопен в смутна природа, често в следвоенна атмосфера, пъплят малки, крехки, но смели хлапета, изникват летящи замъци, изкачат чудати същества, плашат възрастни със сложен нрав. Сюжетът в „Тоторо“ ни среща с две сестри, които се местят в запустяла къща в провинцията с баща си – преподавател в Токийския университет. Промяната е необходима, за да са по-близо до майка им, настанена в местната болница. Опознавайки новия си дом, момичетата забелязват, че къщата си има обитатели – „духове“. Героините се вписват в непознатата обстановка, изпитвайки хем страшни, хем мили моменти, но в нито един епизод няма да видим размахване на пръст от страна на възрастните, грижещи се за тях. Реверансът е към срещата на малките с непознатото. А то провокира фантазията им и може да изглежда смешно или страшно. Поне до момента, в който децата не приемат случващото им се, изследват го детайлно и го преместят в своя интимен свят на познатото, носещо им вече и чувството на безопасност. Всъщност, който и филм под шапката на Гибли да изберем, едва ли ще сбъркаме. Още с първия „Лапута замъкът в небето“ от 1986 г. през „Принцеса Мононоке“ (1997) или „Отнесена от духовете“ (2001), ще усетим, че в историите на Миядзаки няма добри и лоши персонажи, а конфликтните ситуации възникват от непознаването на другия и напасването на различните характери. Действието се движи покрай неизбежните премеждия, породени от силите на природата, подхранващи идеята да пазим и уважаваме това, което ни заобикаля.
Хлапето
Макар в днешно време светът на киното да дрънчи от силни звукови и визуални ефекти, черно-белият ням филм на Чарли Чаплин още може да трогва малки и големи. А и така лесно може да се обясни на малкото дете, че както бебето с раждането си не може да говори, така и киното в началото на своя живот не знае, че може. Всъщност го прави, но по различен начин, а един от режисьорите, който най-добре използва похватите на нямото кино е именно героят с бастунче и цилиндър, облякъл черно-бялото в топли и цветни емоционални нюанси. Историята от далечната 1921 г. трогва с редуването на комични и драматични моменти от живота на скитника (Чаплин), който намира и осиновява малко дете (Джеки Куган). За да преживяват, двамата са принудени да извършват дребни престъпления, които поставят в опасност съвместното им съжителство и героите са подгонени от полиция и социални служби. Чаплин точно улавя безсилието на малкия човек, принуден да живее в бедност и опасности из лондонските улици.
Последният еднорог
Историята за еднорога, останал сам на света и тръгнал да търси себеподобни е създадена през 1982 г. от Артър Ранкин младши и Джулс Бас, а вдъхновението идва от едноименния роман на Питър Бийгъл. Поетично заснет, филмът съпоставя онези, които вярват в магията на другите, приковани в реалността. Това е и причината, заради която се слага изкуствен рог на истински еднорог. Персонажите изглеждат на пръв поглед неудачници, които обаче притежават силата на онеправданите, познали неудобството да бъдат често критикувани, неразбрани и затова лесно опълчващи се на несправедливостта и страха. Философски идеи се прокрадват покрай наситените с напрежение епизоди и лесно може да се доверим на твърдението, че фокусничеството може да се превърне в истинска магия, ако силно повярваме в нея. Не бива да пренебрегваме и музикалния съпровод, съпътстващ персонажите, композиран и аранжиран от Джими Уеб. Песните с особено ценен текст са изпълнени от група „Америка“ и Лондонския симфоничен оркестър и са изящен щрих, допълващ филмовото действие.
Лабиринт
Още една класика, със силен саундрак (в изпълнения на Дейвид Боуи) е „Лабиринт“ от 1986 г. Под режисурата на създателя на „Мъпет шоу“ Джим Хенсън и с изпълнителен продуцент Джордж Лукас, историята за 15-годишната Сара (Дженифър Конъли) хукнала в царството на злото да дири малкия си брат, е превърната в леко мрачна приказка с приключенски дух и доза опасна романтика. В идеята да се измъкнеш от лабиринта-капан, в който сам си попаднал е вплетена мисията за порастването. Нежеланият „семеен“ дълг се върти около грижата за бебето Тоби, което пречи на тийнейджърката Сара да бъде себе си. Постепенно това бреме се превръща в осъзната възможност да си в полза на някой беззащитен. Между фантазията и реалността, историята превръща приятелите на момичето в гоблини, а примамката се оказва тъмния им крал Дейвид Боуи, символизиращ опасностите, които съпътстват пътя на всеки неопитен. И ако в началото при излизането си филмът не получава особено ласкаво приемане от критици и публика, явно очаквали ново Мъпет шоу, то с годините минорната рок опера успява да намери верни почитатели, осъзнали, че детството не е илюзорното време, в което всеки се чувства защитен, а носи своите тъмни моменти, каращи ни да правим грешните завои, за които да съжаляваме.
Магьосникът от Оз
Любопитно е как днешните деца биха възприели заснетата от Виктор Флеминг екранизация по романа на Лиман Франк Баум. Годината е твърде далечна за тях – 1939 г. Големите студиа се надпреварват да показват, че са наясно с новите възможности, които киното предлага. На места – черно-бяла, продукцията всъщност е отговорът на MGM на цветната анимация на Дисни „Снежанка и седемте джуджета“, излязла две години по-рано. Но историята за малката Дороти, изгубила опората си с отлитането на семейния дом във вълшебната страна на Оз, е развенчаният мит за детството като най-спокоен и сигурен етап от живота на човека. Всяка възраст си има своите предизвикателства, а тук героинята ги посреща с приятели като Тенекиения човек, Плашилото, Лъвът и естествено, верния домашен любимец. Да не забравяме, че филмът е добър повод да им разкажем коя е Джуди Гарланд и малко повече за звездите на киното по онова време. Музиката, отново е съществена с песента на Харолд Арлън и Е. Харбър, които печелят „Оскар“ за „Отвъд дъгата“.
Оливър
Годината е 1968, когато Карол Рийд представя своята версия на сирачето Оливър Туист в изпълнение на Марк Лестър по романа на Чарлс Дикенс. Вмъква ни из негостоприемния уличен живот на бездомните в Лондон, който се оказва не по-малко опасен от всекидневието в приюта, от който бяга главният герой. На фона на песни като „Consider Yourself“, „Where Is Love“, „As Long as He Needs Me“ Рийд доближава продукцията до мюзикъла като снима историята с размах, в който второстепенните персонажи са особено силно представени, носещи нюансите на онова поколение, чието невинно детство е било отнето.
Фантомас
В мистичната криминална комедия на Андре Юнебел главното действащо лице е комисар Жув (Луи дьо Фюнес), тръгнал по следите на загадъчния Фантомас, който умее да влиза в различни образи и разполага с богат арсенал от верни последователи, оръжия, превозни средства по суша, въздух и вода, както и допълнителни джаджи, подобно на съвременен супергерой. Компания на полицая прави репортерът в парижкия вестник Фандор (Жан Маре) и годеницата му Елен (Милен Дьомонжо). За времето си 1964 г. филмът успява да впечатли с внушителни за тогава преследвания и каскади. Продукцията има широк успех и следват продълженията „Фантомас се развихря“ и „Фантомас срещу Скотланд Ярд“. Присъствието на Маре и Луи дьо Фюнес едва ли ще оставят равнодушни малки и големи. А след този филм защо да не предложите на децата и още от комедиите с един от най-ярките актьори на Франция, известен с многообразните си мимики, сред които са „Полицаят и извънземните“, „Крилце или кълка“, „Големият ресторант“, „Замразеният“, „Кацнал на едно дърво“ или пък „Лудостта на величията“.
Уилоу
Рон Хауърд разказва амбициозно фантастична приказка, пълна с джуджета, феи, змейове и зла кралица. Тронът на Бавморда е застрашен от пророчество, според което ще се роди дете, което ще й отнеме властта. За тази цел група смели войни се запътват да издирят детето и да го убият. И тук започва лудото преследване на малко момиченце, защитено от джуджето Уилоу (Уоруик Дейвис), случайно намерил го на сал в близката до родното му село река. Вместо да се грижи за семейството си и да прави опити да се превърне в магьосник, главният герой поема по широкия път за да защити новороденото и да го предаде в ръцете на някой, ако не по-надежден, поне по-голям от него. Пътят му естествено е осеян от множество препятствия, които го срещат с мошеника (Вал Килмър) и красивата дъщеря на злата кралица (Джоан Уоли). Продуциран от Джордж Лукас, филмът е направен мащабно с много визуални ефекти, които днес може и да изглеждат леко овехтяло, но за времето си са сред най-внушителните. Пък предимствата на историята е в смесицата на митичното с приказното и фолклора. Приключенското е съпроводено от хумор, идващ от различните житейски възгледи на неволно събралите се персонажи. А бебето не е просто разнасяно нагоре и надолу, а често получава специално внимание в кадър, който улавя реакцията му. Идеята, че малките герои понякога остават недооценени, е показана години по-рано от излизането на голям екран на „Властелинът на пръстените“.
Извънземното
Стивън Спилбърг знае кои копчета да натисне у зрителя, за да предизвика неговите най-дълбоки емоции. Така е и в историята за странното приятелство на симпатичен извънземен, изпуснал възможността да се прибере обратно на планетата си и малкото момче Елиот (Хенри Томас), изпитващо затруднение в общуването с хора. Познанството на двамата самотници ще ни разсмее, изплаши, натъжи и със сигурност докосне. А Спилбърг доказва за пореден път, че дори историята му с извънземни обитатели да е заснета през 1982 г., може да звучи съвременно и да впечатлява днешните хлапета. Верен на оптимистичните си настроения, характерни за детството, режисьорът показва планетата ни като не най-дружелюбното място. Но освен опасно, имено там успяват да се срещнат двама толкова симпатични аутсайдери.
Приключенията на Барон Мюнхаузен
Може да наречем Тери Гилиъм разказвач на приказки, но за пораснали деца. Почеркът му е така разпознаваем, обединен не толкова около съперничеството между доброто и злото, колкото в противопоставянето на разума срещу фантазията. Нещо, което прави и самият Гилиъм с този филм, претърпял касов крах, спечелил едва 8 млн. долара при похарчени за създаването му 46 млн. Все пак успехът сред аудиторията е знаков с положителни отзиви на зрители, критика и четири номинации за „Оскар“. Разказът за прочутия благородник от 18-и век и подвизите му сред Османската империя, срещата с богове и безграничната фантазия, изпращаща го чак на Луната, е облечен в пищни декори, близки до бутафорията. Диалозите сплитат хумор, мъдрост, метафори и философия, позволявайки на всеки да усети случващото в зависимост от възрастта и опита си, и да сключи сделка с въображението на Гилиъм, компанията от Монти Пайтън и героят Мюнхаузен, който буквално се хваща за косата и се измъква от всяка неприятност, колкото и дълбоко да е нагазил в нея.
