Една от любимите ми писателки си отиде. Чувствах я странно близка, може би защото попаднах на „Американски речник“ точно след като се бях върнала от Америка и в нея усетих същия гняв, същата тъга по онова неназовимо усещане за разбиране, за език, за общи корени, приказки и клетви, което наричаме „родина“, усетих и непримиримостта на смела жена-пътешественик, която не се предава и се бори сама. Жена, която е успяла да се справи в един много недружелюбен свят, да го преглътне, да го направи свой, като го осинови, въпреки че самата няма деца.
Дубравка Угрешич пише като българка. (И да, майка ѝ наистина е от Бургас, макар дядо ѝ и баба ѝ да живеят после във Варна! Самата тя е по-скоро хърватка по кръв и усещане, но емигрира на 45 години и оттогава живее в чужбина, най-дълго може би в Амстердам.) Но книгите ѝ са по онзи космополитен начин световни, че докато ги четеш – плачеш. За нас ли, за себе си ли, за нелеката ни съдба да се родим в режим, а да се опитваме да живеем свободни ли, за излъганите ни надежди ли или за онова тягостно, горестно, дълбоко и трагическо осъзнаване, че възможност за остров ДРУГАДЕ няма и че сами трябва да сме си остров… Че физическото бягство „на Запад“ те оставя нещастен и сам, запокитен някъде, където не те обичат, не те разбират и не те приемат, а оставането в оглозганата ти родина „на Изток“ те прави зависим роб или изхвърлен от кораба бунтар, който се бори да доплува до някой сал с псевдо-съмишленици, които задължително го бутват от него, в мига щом ги достигне.
Нямам как да ѝ обясня, че за мен ТЯ е моят сал в онзи момент, моментът на онова интервю. Нямам как – в кратките минути преди срещата ни, след като са я интервюирали всички големи телевизии и техните водещи (подозирам – никога не прочели книгите ѝ) и е дошъл моят ред… да ѝ разкажа, че до вчера и аз съм щяла да бъда тук с камера, оператори, осветление и да съм водеща, ама наистина… Няма как да ѝ разкажа, че аз тъкмо съм излязла от комата, от болницата, в която съм се събудила, след опит да ме унищожат, след като новият директор на Националната ни телевизия е убил моето „дете“, спрял е моето предаване, което съм правила 14 години и съм се вградила в него, а аз толкова тежко съм понесла тази несправедливост на цензурата, че съм се опитала да умра.
Как да ѝ кажа, че няма защо да съжалява, че живее далеч от родината си, защото в родината ѝ биха опитали да я пречупят, а след като не успеят – да я унищожат. Няма как да я успокоя, че нейният избор да емигрира и никога да не се обърне назад, макар и толкова труден, е единственият правилен. Че обществата, живели в режим, си искат пак режима и че свободните духом нямат място в тях. Няма как…
Дубравка Угрешич е една от най-любимите ми писателки. Даже най, ако се замисля. Но тя не знае нищо за мен и ме гледа с огромно недоверие. Уморена е, сигурно е и отегчена от еднообразните въпроси, които журналистите по условие задават. (За жалост журналистите вече не четат много книги и съответно задават тривиални, сапомодразбиращи се въпроси.) Тя е възрастна (на 71 години), не е красавица, притеснителна е. Има вид на интелектуалка или по-скоро на идеята ни за интелектуалка: на човек, който отдавна не придава значение на външния си вид. На самотник. На скитник. На лелка. Има нещо в мен, което много я смущава. Може би, че дойдох с малката си дъщеря. А и аз съм свикнала интелигентните жени да се отнасят с недоверие към хубостта ми, а хубавите – към интелигентността. Дразни ми се, не иска да я снимам с телефон, ядосва се, че имам много идеи за начина, по който да протече интервюто, не ѝ харесва, че набързо ѝ разказвам какво ми се е случило. Опитвам да говорим на английски – тя категорично ми отказва. Правим интервюто на българо-хърватски. Каквото и да значи това. Бързаме. Впоследствие разбирам, че тя просто е била гладна. Става ми смешно.
Сигурно и затова е още по-сащисана, когато аз трескаво вадя куп нейни книги, ябълка, руски шоколадови бонбони и други миниатюрни предмети, стоварвам ги на масата помежду ни и настоявам да говорим за тях. Може би не съм била съвсем у себе си тогава, това беше през есента на 2019 година, точно след моят срив. Но интервюто ми така и не видя бял свят, защото списанието, за което го правих фалира, а другото, за което пишех се продаде на статуквото и повече не ме потърси – вече бях попаднала официално в забранения списък. Сигурно не съм била много в час – аз месец и нещо след комата не помнех почти нищо от близкото минало… Но Дубравка Угрешич много добре я помнех. О, как я помнех само! За мен тя беше тъжен образ на онова, което вероятно би станало от мен (в най-добрия случай), ако се бях посветила на научна работа, бях започнала да пиша и бях останала на Запад. Е, ласкаех се да е така. Пак бях препрочела всичките ѝ книги, за да се подготвя за интервюто. А тя… бързаше! Разбира се, всички тези мисли препускаха из моята глава. Самата тя нямаше как да се досеща какво толкова става с мен.
Искра Ангелова:
Как бихте се описали? Как бихте се представили? Ако се срещахме сега за първи път, аз не бях чела книгите ви и не знаех коя сте? Коя сте вие?
Дубравка Угрешич:
Аз никога не мисля за себе си или за това коя съм. За мен е почти невъзможно да се опиша, да кажа нещо за мен самата. Обикновено другите казват нещо за мен, а как аз си се представям – нямам представа.
Пътешественик, номад, писател, българо-хърватка, жена? Коя?
Вероятно всичко това. Не мога да се самоопределя с една дума. Почти невъзможно е.
Хубаво. Донесох ви няколко предмета и исках да ви помоля да асоциирате свободно върху тях – какви идеи, спомени и мисли ви носят? Вашето писане е свързано с тези предмети, но по един поетичен начин. Ето например един карамфил. (Подавам ѝ карамфил, тя го разглежда, бел. а.) Какви мисли поражда? Какви спомени?
Можем да кажем, че това беше комунистическо цвете – винаги присъстваше – на парадите, на манифестациите, в Деня на мама – винаги имаше карамфили. Може би заради червения му цвят. Нямаше рози, имаше карамфили. Това не е любимото ми цвете – то е незабележимо, много е скромно, няма нищо изключително, свързано с него.
„И най-смачканата китка карамфили в комунистическа Москва струваше повече от бутилка водка.“*
Аз обаче си имам една история, която съм си запазила от Естония. От един малък пътеводител, някаква листовка с основна информация за страната – така се описваха всички страни, чиято основна идеология е национализмът – че Естония е малка, но горда страна, която цени красивата си природа. Разбира се, че за дълго са били под руска окупация – но от хиляди години Естония има нещо изключително и уникално… Боже, как се казваше това синьо цвете? Расте в нивята…
Незабравка? Синчец?
Расте в житата. Синчец. Точно така. И там пишеше, че синчецът е уникално цвете, което от хиляди години расте само в естонските поля и е символ на естонската идентичност.
Там пишеше и още нещо. Един път по време на една манифестация, докато били още част от Съветския съюз, трябвало да носят червени карамфили. Но естонците занесли синчец, който били боядисали в червено. Измамили системата, разбирате ли? Ето това била тяхната храбра съпротива срещу комунистическия режим на Съветския съюз…
Вчера на лекцията си в СУ вие казахте, че приемате Доктор хонорис кауза в памет на, от името на майка си. Показвам ви ето тази Дева Мария, защото тя е Майката, символът на майчинството – дали сте религиозна?
Абсолютно не. Напълно нерелигиозна съм. Уважавам религиите, но не съм вярваща. Изобщо. Това е вярно за майка ми – тя беше първият ми учител. Първия културен обмен, ако мога така да го нарека – имах с нея. От нейните истории, от нейните книги, също така тя беше голям кино-маниак – тя много обичаше да ходи на кино. И аз винаги ходех с нея. Тя ме водеше в местното провинциално кино и гледахме заедно холивудски филми. Тя ги знаеше наизуст и сякаш почти ги познаваше – всичките тези холивудски актриси и актьори. Особено актрисите. Всичките актриси. И тя знаеше много истории за тях. За нещастната Ава Гарднър и т.н. Имаше и една идея феминистично усещане в цялото, увод във феминизма. Защото, както знаете, онова време беше напълно неповторим период в киното – времето, когато в него се появяваха силни, различни, фантастични героини.
И холивудското кино се занимаваше с техните истории. В киното имаше фантастични жени като Бет Дейвис, Джоан Крoфорд, Кетрин Хепбърн, Барбара Стaнуик, Мерилин Монро… и т.н. Така че това също беше нещо като училище. И всичкото беше свързано с мама.
Тя на български ли ви говореше?
Не. Тя опитваше да ни учи – мен и брат ми – на български. Но ние не го харесвахме. Аз за първи път го научих, когато бях вече на седем и посетихме за първи път моите баба и дядо във Варна. Докато бях там два месеца, с децата го научих. После го забравих. Аз никога не съм говорела много езици. Говоря хърватски, руски, български и английски.
(Получавайки Доктор хонорис кауза в СУ през онзи октомври, Дубравка Угрешич произнесе словото си на български. Именно защото го е учила като дете – нейният български звучи по детски, по-наивен е от езика, на който пише изключителните си книги. Всъщност най-задълбоченото и вярно описание на усещането за изгнание, което имат емигрантите, на което съм попадала – прокудени извън контекст, език и корени, в една хладна анонимност, в която са принудени да живеят, защото тя е единственото, което големият шарен свят им предлага… е било в нейните книги. бел.а.)
А опитвала ли сте да пишете на друг език?
Аз пиша на хърватски. Никога не съм писала на друг език. Аз заминах много късно. Когато заминах, когато напуснах Хърватска аз бях вече на 45 години. Вече бях възрастна, за да сменям езика.
„В ХХ век – века на войните, масовите изтребления, терора, геноцида, революциите, тоталитарните системи, века, в който се променяха географски карти, създаваха се и се разпадаха държави и държавни граници, века на масовите миграции – писателите наистина нямат copyright върху темата за изгнанието. И все пак, колкото и да са маловажни за статистиката и несигурни като свидетели, писателите (художниците, музикантите, филмовите творци) са мигранти, които по един или друг начин успяваха да оставят пръстовите си отпечатъци върху културната карта на света…
В края на ХХ век човекът се превърна в любимата си играчка. Така големите утопии и великите революции днес се сляха в едно: в революционизирането на идеята за собственото тяло, собствения image, собствената идентичност.
Изгнанието е житейски избор, а не просто симулация. Това, което все пак отличава изгнаника от туриста или от участника в модерната игра на самоинвентиране, е окончателността на изгнанието. Защото ако не беше така, всички щяха да са в изгнание.“*
Бих искала да поговорим за „състоянието на изгнание“ (“state of exile”), което така добре описва нашето време – сякаш все повече и повече хората живеят в това състояние…
Всички се движат постоянно, в състояние на движение са, да. Наистина е така.
Живяла сте за известно време в Ню Йорк. С какво асоциирате Ню Йорк?
Най-красивият град в света…
Но вие казвате същото за Амстердам? В една от вашите книги…
Да, така е, но е различно. А и те са свързани. Ню Йорк е бил наричан Новият Амстердам. Най-напред е бил холандска територия. Холандците го купили от индианците и го продали на англичаните, мисля. Ню Йорк е абсолютно чудо. Той е урбанистично чудо, той има невероятна енергия, неописуем е. Той възбужда, той хипнотизира хората, които живеят там. Той е мода, знание, визуално познание – защото човек получава отвсякъде познание – той е една визуална фиеста. Моят опит е свързан с академичните и артистичните среди – повече или по-малко аз съм била в Ню Йорк като турист – това е град, който обожавам.
Бихте ли живяла там?
Да.
Но сега живеете в Амстердам?
Да, сега живея в Амстердам.
А колко пъти сте била в музея на Ван Гог?
Ужасно много. Защото ми идват гости и всички искат да ги водя там.
А в коя от неговите картини бихте искала да живеете?
В никоя.
А в коя на Рембранд?
Пак в никоя. Разбира се, уважавам гения му. Ако ме питате дали искам да притежавам негова картина – не, не бих искала.
Всъщност, ако говорим за притежания, аз си представям, че вашите притежания биха били по-скоро с този (миниатюрен) размер и от този вид (соча малките предмети на масата, бел. а.) – вие описвате себе си като човек, който винаги е на път и чиито притежания трябва да се побират в един куфар, нали така?
Да, точно така е. Трябва да са преносими.
„В литературата изгнанието показва предимно романтичното си лице. В реалността изгнаникът живее неговото травматично опако. Изгнаническото състояние подразбира бунтарска независимост, но и слугинско покорство в процеса на придобиване на нов дом. Единственото нещо, което му остава на изгнаника, за да преодолее изгнаническите си травми, е изобщо да не се опитва да ги преодолява, а просто да заживее с тях, все едно са негово трайно състояние, да превърне чакалнята във весела житейска идеология, да изживее шизофренията на изгнанието като норма на нормалността и да няма друг бог освен него – Куфара! Защото най-интимната страна на изгнанието е свързана с куфара. Докато пиша тези редове, край мен има десетина вида пътни чанти: сакове, куфари (с колелца и без колелца), скъпи, евтини, купени в различни градове. Гледам ги нежно – те са ми единствената постоянна компания, единствените свидетели на емигрантските ми траектории. Куфарите пътуват, пресичат граници, заселват се и се изселват заедно с мен. И ако за нещо си мечтая, това, струва ми се, не е дом, а нов куфар. Видях един такъв в луксозен лондонски магазин. И никога няма да го забравя. Беше висок почти колкото мен. Отваряше се като гардероб. И отвътре, и отвън беше направен от най-висококачествена кожа, ръчна изработка…“*
Относно куфарите – вие описвате онзи огромен куфар, който струва 8 000 евро и в който човек може да влезе цял… Не мога да ви го покажа – но придобихте ли го?
Нямам такъв. Но веднъж в Берлин си купих нещо, което също е ужасно трудно да се транспортира и до днес държа в моя апартамент в Амстердам. То е стар куфар, като ковчег, с нечии инициали, гравирани отгоре.
И вие го имате?
Да, да.
Можете ли да се поберете в него?
(смее се) Не, аз не. Но дете може.
(Показвам ѝ малък ключодържател с Бранденбургската врата, бел. а.)
Какво ще кажете – къде бяхте, когато падна Берлинската стена? Вчера на лекцията си бъркахте – симптоматично беше – казвахте винаги „падението на Берлинската стена“, не „падането“.
Така ли, а каква е разликата?
Ами „падането“ е физическо, а „падението“ е, да речем, морално.
Колко интересно!
Но защо е уместна тази ваша грешка? Може би защото хората от Източния блок са много разочаровани от демокрацията… Може би вие сте права – може би в известен смисъл това се превърна в едно „падение“. Не на нас, идеалистите. Но е „падението“ на онези, които взеха властта? Всъщност се оказа, че те са същите, които са били на власт и преди. Къде бяхте по времето на падането ѝ?
Бях в Америка. Учех и преподавах в университета Уесли. Но си спомням, че един път отидох до Стената. И бях изумена, че всъщност стената обгражда Западен Берлин, че всъщност той е изолиран от Източен Берлин. Много странно.
Притежавате ли парче от стената – не знам защо всеки от нас притежаваше парче от стената.
Аз отидох в Берлин 5 години след падението… падането на стената.
Това с „падението“ е като много хубав виц, защото днес много хора объркват понятията – те се чувстват най-общо казано разочаровани. Но смесват различните поводи за разочарование – объркват ги. Падането на стената, демокрацията те бъркат с настъплението на интернет, с отчуждаването на хората, с огромните емигрантски и бежански потоци, с разцвета на жълтата преса, с национализмите и популизмите на политиците днес – изобщо с начина, по който животът ни се обърна. Вероятно хората просто тъгуват по младостта си.
Това е грешно – разбира се, че падането на Стената беше ключово за днешния свят, за Европа. То се случи през 1989. През 1991 започна войната в Югославия, а аз напуснах страната си през 1993 – това не е исторически важен факт, но което е по-важно е, че пред 93-95 хората започнаха да употребяват интернет, имейл все повече и повече. В същото време ние влязохме в дигиталното време.
Снощи си говорихме с приятели точно за това и аз ги попитах какъв въпрос биха искали да ви зададат. И приятелката ми каза: Минаха 30 години, как стигнахме до тук? Ние, от Източна Европа? Ние сме толкова разочаровани. Ние не постигнахме нашия идеал за либерална демокрация. И аз бих добавила: тук върлува мафията, ние нямаме свобода на словото, на медиите, ние сме на дъното.
Ние отидохме още по-нататък. Ние унищожихме материалната култура от социализма – сградите, монументите, всичко това беше разрушено. Такъв културен вандализъм беше извършен – да унищожаваш всичко и да се възправиш на негово място. Това беше ужасно глупаво. Автодеструктивно. И после тази автодестриктувност, която винаги е интерпретирана така – сърбите ни разрушиха… И обратно – сърбите казват, че ако не е била войната, щяха да имат много повече, да СА много повече. Това е неспособност да се живее с реалността. Това показва какъв беше резултатът от тези политически промени. Това всичко беше плячка.
Нещата, които бяха на всички, общи, станаха частни. Не можеше да се дадат на народа и затова се дадоха на елитни кръгове. На същите хора. Тези елитни кръгове не са интелектуални или професионални. Те са криминални. Защото престъпниците знаят как да откраднат. А всички те се бяха прикрили зад лозунгите за борба за свобода и независимост, те викаха, че са жертви на комунизма, че са жертви на войната, че са жертви на Съветския съюз… А тази позиция да бъдеш жертва, цялото това мрънкане и жалване всъщност е едно прикритие.
Цялото това противопоставяне – всеки от нас трябва да заеме точно определена позиция. Не се разрешава вече да се мисли свободно. Днес хората са изключително крайни. Те бяха крайни и по оста комунизъм-капитализъм, Изток-Запад и е разбираемо, защото нашите дядовци ги водеха в концлагери, защото са мислели различно. Но това трябваше да се преживее, да се надживее и да се продължи нататък, не мислите ли? А то къде ни изведе – в крайни национализми, почти нацизми срещу някакъв либерален свят, който също е доста краен. Т.е. как се докарахме дотук, пита моята приятелка?
Просто криво се разбира демокрацията. Хората гласуват, но аз виждам в Хърватска – те гласуват за десните, за Ха Де Се.
Но дясно и ляво има различен смисъл в Източна Европа и по света.
Ами – консерватори и демократи.
Не бих казала. В Източна Европа, по-специално в България ляво-дясно има съвършено различен смисъл. Има „социалисти“ (бившите комунисти) и те са „леви“, има и „демократи“ (т.нар. прогресивни сили, които бяха изтикани от политическата карта), по презумпция „десни“, а има едни трети – псевдо-консерватори, псевдо-десни сили, които всъщност са престъпници и се преобличат ту като националисти, като популисти, но произхождат от бившите комунистически служби и се свързват с организираната престъпност.
Но комунистите умряха! Минаха 100 години.
Ами не са – тук са си. Онези комунисти, които са били на 30 години преди 30 години и са били лидери в партията са лидери и днес.
Аха, значи българските комунисти са най-издръжливите комунисти. А по въпроса за мафията и новото дясно – ами това не е въпрос за комунистите, а по-скоро – това е същността на човешката природа и е сбор от различни обстоятелства. Ако повечето хора гласуват за десните, значи…
Но аз се опитвам да кажа, че няма вече „ляво“ и „дясно“, не и в смисъла, в който го имаше в началото на прехода.
„Лявото“ вече не съществува при нас – тя нямат медии, нямат платформа. В Хърватска няма вече ляво, има само дясно и то се свързва с обирджийството и мафията.
(Подавам ѝ мида, за да сменим елегантно темата. После, тъй като интервюто не излезе тогава, се опитах на няколко пъти да получа от нея отговор на въпроса за войната на Путин – чрез изключителните хора от Колибри, нали те я издават. Тя отказаше да коментира ли, или просто моите молби не достигаха до нея… А сега вече е късно. бел.а.)
Разбрах, да продължим нашето пътешествие из вашите спомени… В много от вашите книги вие казвате, че обичате да прекарвате летата си на Адриатическо море.
Когато бях тийнейджърка, аз прекарвах повечето лета на Черно море, във Варна, където бяха дядо ми и баба ми. Майка ми е родена в Бургас, обаче дядо и баба живееха във Варна, така че по едно време, когато купихме първия ни Фолксваген се качвахме цялото семейство – аз, брат ми, майка ми и баща ми – и отивахме във Варна. Там прекарвахме в къщата на баба и дядо поне по месец. За мен беше голяма атракция като момиче – да ходя на плаж. Аз много обичах Черно море. И това беше така, докато баба, татко и дядо умряха и майка ми вече не искаше да идва в България.
(Показвам ѝ стари ордени, бел. а.)
Баща ви с неговите ордени. Къде са неговите ордени? Нали след смъртта му майка ви ви е дала медалите на баща ви и ви е казала вие да ги пазите? (Така четох в някоя от книгите ви!)
Те вече не съществуват. Да, защото това беше такъв момент, когато имаше радикална политическа промяна и майка ми, която имаше опит се уплаши, че някой ще намери тези медали, които той е получил от Югославия. Тя мислеше, че това е страшно и беше права, че този антикомунизъм в Югославия беше много настървен, свиреп. Защо? Защото комунизмът в смисъла на съветския, на българския въобще не е съществувал в Югославия.
Да, Югославия беше много по-свободна.
Именно. Те искаха да скрият свирепия си национализъм зад това, че са жертви на комунизма.
„Земляците ми са хора, които в зъболекарските чакални зейват един срещу другиго с ченетата си и показват гордо кариеси и гангрени – като да са ловни трофеи… А когато ги попитате Как сте?, те ще ви отвърнат измъчено: По-добре не питайте, не е за разправяне!
Често си мисля, че тези мои земляци не са хора, а сепии с човешки лик: достатъчно е само леко да ги пипнете и те веднага ще пуснат огромна чернилка. Това са хора, които от далечни времена пазят един стар занаят: на оплаквачките, на професионалистките с увеличени слъзни жлези, които при погребения оплакват покойниците така, че да ги чуят ако не чак на небето, то поне в цялата близка околност. За хонорар, естествено. Моите земляци са хора, които с векове са усъвършенствали чувствителността си към нещастието, в гена им е това, нещо повече – нещастието се е просмукало в тях до такава степен, че в разговорния език ще го срещнете често като израз на върховно щастие. Когато попитате някоя млада майка как е новороденото ѝ бебче, тя нежно ще ви отговори: Погледни го, миличкото, спи като заклано! В другите култури децата спят като ангели, в тази – като заклани.“*
Вие тогава казвате, че напускате Хърватска… „почти за една нощ станах враг на народа, предател, вещица, курва, опасен конспиратор, който работи срещу хърватската държава…“
Имах опасна позиция. Но аз някак си минах през всичко това, като се опитвах да не го приемам лично. Положих усилия да се виждам като някакъв външен на самата мен пример, като отделен „случай“, бях удивена, наблюдавайки реакциите на хората. Ако го приемах лично, щях да бъда жертва. А аз МРАЗЯ да бъде жертва и мразя самосъжалението. А хората, особено в Източна Европа, много обичат да се самосъжаляват и да се виждат като жертви и така да се идентифицират чрез самосъжалението – да са жертви на фашизма, на комунизма, на капитализма…
Да са жертва на мачизма…
Спри! Мачизмът е друго. Но позицията на жертва просто не е здравословна, не те води никъде.
Да, защото ти дава оправдание да не правиш нищо.
Алиби. И всички други са криви, само аз не съм.
Всъщност аз съм крива, защото ако аз бях на власт – ако бях част от националистическата партия в Хърватска и някой пишеше срещу мен такива неща – аз щях да го изгоня. Те не търпяха мен, защото аз не търпях тях. Аз не съм прогонена в изгнание – аз сама напуснах Хърватска, защото просто не понасям такива хора.
Разбирам ви много добре. И аз се чувствам по подобен начин. И тук не ни разбират. Кои сме „ние“? Ами хората, които се занимават с интелектуална дейност и с изкуство, които искат да живеят нормален и честен живот. И аз исках да живея в България, в моята родина, но явно тук няма нужда от мен. Все едно. Целият свят обаче изглежда се обръща срещу елита си – Орбан, Ердоган, Тръмп, нашите политици – това е новата конструкция. Какво да правим оттук насетне?
А каква е вашата идея за място, където бихте живели? Къде?
Атлантида, един нов свят, където хората ценят изкуствата, всеки работи онова, в което е най-добър, свободни са да изразяват мислите си… Мисля, че подобни страни са Италия и Гърция, но може би разсъждавам като турист…
Това е климат, не е политика.
Хората тук станаха много зли, много отмъстителни, много нещастни, без да осъзнават, че всичко, което ги сполетява е по тяхна вина. Те гласуват по начина, по който гласуват. Всички се бяхме затворили – всеки в своето занимание, никой не ходи да гласува. Ние трябва да направим революция, да спасим нашите ценности. Явно ги нямаме – щом търпим още. И това, за жалост, се случва не само у нас – случва се и в Унгария, и в Турция, и в Италия, и в САЩ.
Наскоро ми се случи да участвам в една конференция в САЩ, посветена на Юлия Кръстева и там, представяйки моя филм за нея, говорих в един панел заедно с Алис Жардин – декан на катедра Романски езици и литератури в Харвард. И тя каза: „Тоталитаризмът е един и същ, независимо дали се случва при Сталин, Путин, Орбан, Ердоган или Тръмп.“
Интернет направи ли ни по-свободни?
Да, много е практичен, не бива да ходиш в библиотеките вече. Но повечето от онова, което намираш е просто боклук. И той е много вкусен. Ние трудно устояваме на такива junk foods, нали? Като Кока Кола. И просто е много трудно да се живее с интернет. Това се казва extreme present – екстремно настояще. Защото сме бомбардирани с огромна информация.
И зависими.
Защото боклукът е много пристрастяващ. Всеки от нас има своя вкус и своите идеи, но не можете да кажете: сега ще спра с това!
Вие ограничавате ли се?
Не. Защото много то нещата в това екстремно настояще са вдъхновяващи и ви дават идеи за нещо, особено за есета. Освен това има още нещо – процесите на писане са различни, ако пишете роман или пишете есета. Аз постоянно се вдъхновявам от онова, което виждам, за да пиша есета. Това е процес на постоянно мислене.
Аз започнах да събирам материал за тази книга, когато започна войната през 1991 – имах такова чувство тогава, че ако не запомним всичко, което е свързано с майка си и детството, то ще бъде изтрито. И това беше много правилен инстинкт. А през 1993 бях в една вила в Германия и там работих върху книгата, после живях в Берлин – това е моят роман за Берлин.
Но… да. Нося ви вашите книги. И някои от любимите ви: „Майстора и Маргарита“. Когато я издадоха в нецензурирано издание, бях си купила 5, за да подарявам на приятели.
Любимата „Майстора и Маргарита“. Много хубаво издание!
„Културата на руския авангард, под чийто знак премина целият двайсети век – Булгаков, Бабел, Пилняк, Олеша, Зошченко, Платонов и много други – изписа най-възбуждащите, най-незабравимите, най-мрачните и най-духовитите текстове за наистина фантастичното комунистическо ежедневие. Романът на Илф и Петров „Златният телец“ е един от най-комичните и политически най-подривни романи, написани по време на комунизма.“*
Данийл Хармс, когото сте превеждала. Това са вашите книги, издадени от Факел. А тези – от Колибри.
Много са хубави. Особено харесвам корицата на „Музеят на безусловната капитулация“.
Тя е на една изключителна майсторка на корици, почина много млада, за жалост – Яна Левиева… А това е „451 градуса по Фаренхайт“.
За такива неща не обичам да приказвам. Аз не съм професор, не съм сериозен политически анализатор.
Вие самата казвате, че страдате от „booking buying disorder“, т.е. навсякъде, където пътувате – купувате купища книги и после ги оставяте на приятелите си…
Да, навсякъде имам библиотеки. Много библиотеки на много места по целия свят.
Имате ли дом? Можете ли да наречете Холандия свой дом?
Трудно ми е да кажа, защото аз не съм свързана с нищо – аз нямам семейство и работа в Холандия. Имам дом, но това не е… как да кажа – аз не живея комплексно. Деца, роднини, приятели… Аз някак си плувам на повърхността и имам тази свобода да ида навсякъде.
Но все пак развих нежност към Холандия. Затова защото не боли. Хърватска и Балканите винаги болят. И затова имам нежни чувства към Холандия.
Никога няма да забравя как пишете в графа „работа“: чистачка, защото това се очаква от бежанеца, от емигранта – приела сте този костюм като карнавален. И това не ви пречи. Че хората очакват от нас да бъдем бавачки, чистачки, компаньонки. Вече това не ви тежи?
Не, не, абсолютно. Аз никога не съм се чувствала като жертва или унизена.
„Що се отнася до мен самата, аз не се оплаквам. Просто гледам да отговарям на стереотипите, които хората имат за мен. Старая се да не ги разочаровам, да не разбивам чуждите стереотипи, прекрасно зная какво е скъп семеен сервиз. Вярно доста ми помага и собствената ми мазохистична психоструктура. Благодарение на нея изтърпявам най-спокойно, когато някой тръгне да ми обяснява какво представлява ютията или когато сервитьорите в ресторанта съзнателно забравят да ми донесат нож. Знаят хората откъде съм и колко бързо вадя ножа. Затова в графата „занятие“ съзнателно пиша чистачка, в крайна сметка хората точно това и очакват. Защото моите космополитно ориентирани землячки са прочути на шир и длъж като превъзходни чистачки на EU-жилища, къщи и обществени тоалетни.“
И все пак най-светлото и спокойно място, което човек е обитавал… е изглежда детството му… Четох едно приказно описание на детството ви – на елхата ви на Коледа висяха такива бонбони? И събирахте опаковките им?
Да, те бяха много хубави. Ние изправяхме станиолите и ги колекционирахме. Казвахме, че това е нашето „злато“, нашето „съкровище“.
„Имаше бонбони, издължени, твърди, декоративни – важен детайл от украсата на новогодишната елха. Бонбоните имаха две обвивки: вътрешна от бяла хартия, чиито краища се подаваха навън като опашки, и външна – от станиол. След новогодишните празници махахме станиола от бонбоните и започвахме внимателно да го изглаждаме с нокти, докато не стане съвсем гладък. Тънките, разноцветни квадратчета станиол, най-често златни бяха истинско съкровище. Точно така ги и наричахме: моето съкровище. Разглеждахме колекциите си от хартийки и си ги разменяхме. Предаването на хартийките от ръка на ръка предизвикваше неповторим възторг. В лишеното от играчки детство да притежаваш станиолена хартийка беше все едно да имаш колекция комети.“*
А Дядо Коледа?
Дядо Коледа беше Дядо Мраз.
Дядо Мраз идваше от Съветския съюз и то на Нова година, а Дядо Коледа идваше само при някои семейства на Бъдни вечер…
Имахме такъв – Свети Николай. Но сега всичко при моите племенници се е смесило до такава степен, че тези деца през целия декември празнуват нещо – всичко се инкорпорира. И Свети Николай, и Коледа, и Дядо Коледа… Всичко имат.
В последната ви издадена в България книга „Лисица“ цитирате едно писмо на руския писател Замятин, известен с антиутопията си „Ние“ до неговия екзекутор Сталин. Сталин, който междрувременно е зает с това да убива други 2000 непокорни писатели…
„Истинската литература не се създава от усърдни и послушни чиновници, а от самотни безумци, еретици, мечтатели и скептици.“
Смело. Но Сталин все пак го пуска да избяга, да емигрира…
Да, с ходатайството на Горки.
Вярвате ли в цикличността на историята? Защо се върнахме пак там, сякаш?
Аз не мисля, че сме се върнали. Не бих казала, че това е същото. Невъзможно е. Винаги има форми, по които днес да се изразим. Има толкова много платформи, където можете да съществувате. Не могат да се сравняват двете епохи. Нищо не е загубено.
„Докато пиша тези редове, въртя в устата си бонбон съветско производство Красная шапочка. С мъка преглъщам лепкавата маса с шоколадов вкус, Чувствам се съвсем в нелегалност. С бонбона задоволявам носталгията си. Макар въобще да не е ясно по какво точно.“*
(снимка на бонбон Червена шапчица)
Благодаря ви, любима Дубравка Угрешич!
Няма защо. Хайде сега да отидем най-после да ядем.
Книгите на Дубравка Угрешич можете да си купите ТУК.
Снимки: Искра Ангелова
*В интервюто са вмъкнати цитати от:
„няма никой вкъщи“, Дубравка Угрешич, Факел екпрес, 2006
„Четенето забранено“, Дубравка Угрешич, Факел експрес, 2002
„Лисица“, Дубравка Угрешич, Колибри, 2019
