За втори път след „Дунав мост“ Йоана Буковска-Давидова влиза в ролята на жена на име Стела. И ако в сериала по сценарий на Георги Мишев, режисиран от Иван Андонов, героинята ѝ е противоречива и далеч от чувствителността на самата актриса, то съвсем различно е усещането да влезе в образа на Стела години по-късно в дебютния пълнометражен филм на Иван Панев „След сезона“, който тръгна по кината от 29 септември.
(Всъщност Йоана е играла още една героиня на име Стела – на съвременна мадам във филма на Людмил Тодоров „Шивачки”.)
Казвате, че предпочитате героините ви да не изповядват вашите възгледи, за да може чрез тях да придобиете нов житейски опит. Как се случи в „След сезона“?
Тук се случи точно обратното. Ролята е написана специално за мен от Дочо Боджаков, който вече познаваше актьорския ми и жизнен потенциал след работата ни в сериала „Патриархат“ и успеха на пълнометражния филм „Моето мъничко нищо“. Тогава той се зарече, че ще ми напише сценарий. Говорим за далечната 2006 – 2008 г. Направиха го в тандем с Марин Дамянов. Дочо тогава планираше да го заснеме като режисьор. Имаше ясна визия за персонажите и каста. Както го е писал за мен, така и персонажите, които трябваше да ме обграждат, бяха замислени специално за хората, които тогава щяха да участват.
В България не е лесно да се осъществят бързо кинопроектите. От онази далечна година, когато дойде идеята, филмът беше заснет чак през 2021 г. Вече се бях отказала, че този проект изобщо ще се случи, въпреки че, когато го прочетох, изпитах неимоверна страст да го изиграя. Но през онези години героинята ми ме плашеше. Не я разбирах. Явно, когато нещо е писано да стане, то се случва в най-доброто за него време, защото сега нямаше нещо, което да не разбирам в нея, и я изиграх с огромна лекота и професионално удоволствие.
По особен начин това беше като зареждаща реминисценция за мен самата, защото за много неща трябваше да се върна назад към моя живот и ако имам героини, които се доближават до мен, тази Стела беше в светлината на момичето Йоана. Възприех я по-скоро като вариация на пораснала Пипи.
Тя като човек е запазила непокътната връзката си с природата. Живее на плаж и притежава силата и волята да отстоява себе си и собствения си светоглед въпреки ситуацията, хората около нея и това, което се говори за нея. Именно тази силна връзка с природата и на мен ми помогна да я изградя толкова реална, възможна и убедителна.
Стела се казваше и героинята ви в „Дунав мост“.
Дочо беше решил, че героинята ми в „След сезона“ е възможна като житейско продължение на жената Стела от сериала. Аз не смятам обаче, че втората се припокрива като чувствителност и светоглед с първата. Двете актьорски съм ги изграждала по коренно различен начин като характеристики.
Снимките на „След сезона“ се състоят на плажа Силистар. Персонажите общуват с природата, контрастиращо на битието на съвременния човек, потънал в технологиите.
Природата е заложена изначално в съществуването на човека. Той оттам е произлязъл. Технологията улеснява комуникацията между хората в материалния свят, но не на онова невидимо ниво със свързващите ни нишки на причинно-следствените връзки на битието. По-скоро комуникацията през технологията днес е и медът, и жилото на 21. век. Всеки сякаш си е все по-самодостатъчен пред компютъра, телефона, таблета си, а в същото време всички страдат от една необяснима самота, докато комуникират нонстоп в онлайн мрежите.
Това е тъжната констатация днес, защото човек е социално същество в смисъла да може да се свързва с другите. И ако успее да постигне баланс, в общуването директно и опосредствано, чрез технологията, тогава предполагам ще е истински щастлив. Но докато се затваря в тези структури, няма как да не остане усещането, че всеки се намира в собствена клетка, с чувство на духовна изолация.
Именно изкуството – и киното като такова, подпомага това общуване.
Киното и театърът боравят с инструментариума на съпреживяването и емпатията. Съвременната роля на изкуството, както се опитвам да изграждам всяка една от моите героини през последните 15 години, е да се превръща в елемент, който да обединява хората с нещо, за което трудно се говори в обществото ни днес. Моята щастлива, макар и доста изпитателна карма като актриса е, че съдбата ми поверява роли, които са като обществени архетипи на времето си. Като се започне от „Дунав мост“ и се мине през всички останали героини, независимо дали са били в епоха, или от близкото ни минало. Говоря конкретно за киното, въпреки че в театъра не е по-различно. Там имам още по-плътен опит през годините, което допринася за дълбочината и многопластовостта на героините ми в киното. Работата на актьора не е само да прочете сценария или да си научи текста, а и да изгради един плътен, достоверен житейски образ, който, докато го гледат хората, да си мислят, че самият актьор е такъв човек…
Така се случва обикновено в моя случай и това е най-големият ми комплимент, защото, както и започна нашият разговор – героините ми обикновено са много далече от мен самата като жени, избори, светоглед, социално и семейно положение. И затова аз винаги пиша техните биографии – от самото им начало, където обвързвам всички герои, които се появяват в историята им. Независимо какво вижда зрителят като разказ в даден филм или пиеса, то е само парче от един живот. И това парче трябва да е достатъчно убедително, за да заживее зрителят с героя ти. И не е тайна, че всеки от големите и признати актьори по света се подготвя именно по този задълбочен начин. Всичко останало е на ниво хоби, а не актьорската професия.
Гледахме ви съвсем скоро и в една гръцко-българска продукция – „Чуй ме“, показана сега и на фестивала „Златна роза“. Във филма героинята ви говори изцяло на гръцки. Избрана сте от други ваши колежки, които са знаели този език, докато вие – не.
Това беше изключително предизвикателство за мен. Беше първият ми голям ангажимент след безработицата в COVID. Бях истински благодарна, че са избрали мен. Иван Тонев, който е продуцент от българска страна, ми се обади и каза: „Избраха те, но ролята ти е на гръцки“. Попитах го: „Как си представяш, че ще я изиграя, аз не говоря грам гръцки?“. Помогна ми моя добра приятелка и кръстница на едно от децата ми, която е полугъркиня. С нея много папагалски седнах и учих репликите – първо фонетично, после значението им, а накрая изградих моята актьорска концепция и емоционална партитура за всяка сцена в градацията на героинята. Отне ми два месеца и половина, но така я бях усвоила, че като отидох на снимките, ми казаха, че не могат да повярват, че играя така, без да знам гръцки. Също така казаха, че говоря гръцки като българка, живяла поне 7 – 8 години в страната, а точно такава е и биографията на моята героиня. Имах и сложни изпитателни моменти. Ако забравях и една дума в монолозите ми, не можех да я заменя с нещо близко по смисъл, тъй като не знам езика. Казвах тогава да не спират камерата и започвах отначало.
Режисьорката Мария Дуза много ме хареса като професионални умения и дори ми добави сцени, но без думи по време на снимачния период. Те бяха добавени и по мои предложения, защото ми липсваха парчета, които да разкажат по-цялостно историята на героинята ми Таня. Бях много щастлива от творческото ни съмишленичество, а тя беше толкова доволна от съвместната ни работа, че работи върху сценарий, в който да бъда основна фигура в следващия ѝ проект.
Такива работни процеси винаги са вдъхновяващи, защото разбираш, че хората – без значение от коя националност са, ако говорят на един и същ език, тоест да се откриете в професията, веднага ви се иска да продължите работата си с нещо следващо. Много е вдъхновяващо да развиваме идеите един на друг и да дообогатяваме филма заедно.
„Чуй ме“ в момента трупа своята филмова биография по световни фестивали и взе доста награди, включително в Лос Анджелис за главна женска роля на момичето, което играе глухонямо в лентата. Филмът получава своите фестивални дивиденти и ще има премиера в България, която може би ще е през ноември или декември, когато тръгне по кината.
На 23 октомври ще бъде и официалната премиера в София на „Аромат на липа“, който снимахме в Мемфис. Този филм носи един много приятен, истински, неподсладен български емигрантски привкус. Направен е от Сиси Денкова, която е второ поколение, живееща в САЩ. Отишла е там на 10 години и е тази междинна брънка във веригата, която е свръзката между двете страни. Завършила е училище там, дипломирала се е там като кинорежисьор, сценарист и продуцент и е част от тяхната мисловна система. Но си остава истинска българка като чувствителност. Затова ни представя и невиждан досега поглед за живота на емигрантите българи в САЩ, а проектът ѝ е осъществен с американски пари.
Изкушавали ли сте се от идеята да емигрирате?
Имах възможност да замина веднага след като завърших френската гимназия в София през 1996 г. Това беше в онова ужасно смутно време за България. Бяхме първият випуск, в който МОН и френското посолство позволиха оценките от българските ни матури, изкарани тук, да важат директно за университетите във Франция, без да е нужно да се подлагаме на допълнителни изпити.
Имаше пречка и от финансова страна – тогава с родителите ми нямаше как да я поемем, защото точно бяхме загубили всичките си спестявания в една от фалиралите банки средата на 90-те. Т.е. голямата социална несигурност в България вече ми беше дала определена неувереност да се впусна в това приключение, но всъщност аз вече се бях заразила от актьорството с играенето в театъра и киното. Цялата ми френска гимназия мина под егидата да се формирам като млад актьор, и то от най-добрите театрални режисьори, които ми дадоха голямото познание за света на театъра, много преди да уча в НАТФИЗ.
Аз влязох там с абсолютното съзнание къде са моите слаби страни като актриса и върху какво трябва да работя. Бях съвсем целенасочена, а не се сблъсквах за първи път с професията и не е трябвало тепърва да се ориентирам накъде да вървя. Казвала съм го и преди: моят първи истински учител в професията е Коко Азарян, който ме взе през 1991 г. в представлението „Лулу” в Театъра на армията. Затова се задържах повече от 20 години именно в трупата на този театър. Другите ми велики учители по театър бяха Гриша Островски, Вили Цанков, Бойко Богданов.
Играех Жулиета от 16- до 19-годишна възраст, което е най-големият бонус за актьора – да се сблъска с персонаж на възрастта, на който е написан от автора. Това дава огромно познание за професията, с много лица.
Първата си международна награда получих на 17 години на фестивал „Време“ във Враца. Бях наясно със значението да бъдеш актьор – какво дава и какво взема в личен план, и с цялото ѝ познание аз приех това да е моя професия и съдба. Още като ученичка във френската гимназия – или бях в клас, или – в театъра. Между другото, първият ми филм е на френски. Елена Иванова – дългогодишната художничка на Народния театър, която е франкофон, беше попаднала в една френска продукция и ми каза, че търсят момиче на моята възраст, с френски.
С Елена се бяхме срещнали покрай „Приятелите на Емилия“ на Людмил Тодоров за кратко, където участвах само в ролята на снимка. Там Елена разбра, че съм френскоговореща, и съдейства да ме извикат на кастинг в Народния театър. Първия път си глътнах граматиката, нищо не направих – и като реплики, и като актьорско изпълнение. Но ето прецедент: на другия ден се появих отново, на своя глава. Знаех, че кастингът продължаваше, и аз събрах сили и казах, че много съжалявам , но искам пак да опитам.
Режисьорът Пиер Бюшо, като възрастен френски джентълмен, каза, че харесва моята откритост, настойчивост и всеотдайност, и ме взе за ролята. Големите стъпки в моя професионален път сякаш стават от „втори дубъл“ в кастингите. Така стана включително и с „Дунав мост“, където Иван Андонов се изплаши, че съм малка да издържа тежестта на тази доста ужасна главна роля. Каза, че нямам житейски и професионален опит, и ми даде една много малка роля, а за Стела беше взел истинска стриптийзьорка.
Но още на репетициите на маса с актьорите – тогава сценариите на сериалите не се пишеха в движение като сега, всеки актьор репетираше и се знаеше през какво преминава героят му, за да се изгради общата концепция, Иван Андонов се хванал за главата. Момичето нямало елементарни актьорски познания, била искрено запленена от Иван Ласкин, Чочо и другите известни лица в каста, които е виждала само по телевизията, че се заплесвала и си забравяла репликите, а нейната роля е най-сложната в сериала…
Стела не е просто разкрепостена жена. В нея има и много психология, горчив житейски опит и избори, които не се правят лесно. Така след първата седмица репетиция на маса пак ми се обадиха и ме извикаха да пробват с мен този образ в репетиции на маса. Звучеше убедително и продължихме пред камера. Започнах да снимам без подписан договор обаче. Моят кастинг продължи още две снимачни седмици, докато Иван не гледа суровия материал, за да е сигурен, че аз трябва да изиграя тази роля, и тогава подписаха договор с мен.
В случая със „След сезона“ отново имахме „втори дубъл“, но този път стъпалото е в проверката през времето, защото само аз останах от първоначалния актьорски екип. Дочо ми беше обещал, че ще заснемем филм като „Ти, който си на небето“, който ми е любим. Исках да снимаме такъв проект заедно, но той междувременно се отказа от това да е режисьор и избра попрището на преподавател в Академията.
Подобно решение му прави чест, защото много малко хора знаят кога да си тръгнат с достойнство, за да не развалят впечатлението от работата си дотук. Трябва да си безпощадно наясно със себе си като творец, дали си в ритъма на времето, защото киното отразява винаги съвременния живот. На мен ми беше дълго време тъжно от това негово решение. Много разговори подемах в опита си да го убедя да се върне като режисьор последно в този общ наш проект. Но той остана непреклонен и каза, че ще предаде знанията си на младите да правят кино, и остана само да преподава. И така – вече 15 години.
И така Иван Панев става режисьор на „След сезона“.
Иван Панев е ученик на Дочо Боджаков и сме се срещали вече в първия му режисьорски проект – „Братът на охлюва“. За участието ми в този телевизионен проект имам номинация на НФЦ за второстепенна роля. Иван много разчиташе специално в „След сезона“ на моята интуиция и на това как усещам героинята от днешна гледна точка.
Естествено, разчиташе и на съветите на Дочо, когато чисто режисьорски имаше колебания. Но това беше бойното кръщение на Иван Панев в киното, защото много по-лесно е да снимаш телевизионна продукция в интериор. Снимачният процес няма да има от какво да бъде осуетен. Тук бяхме изцяло на екстериор – на плажа, и то през есента, с непрестанен вятър и променливо метеорологично време, което не се съобразява със снимачната програма…
Беше абсолютна авантюра да заснемем филма за 20 дни. Мисля, че дори в първата сцена се вижда колко ми е студено. Беше едно от последните неща, които заснехме, някъде около 15 октомври. А още на 3 октомври 2021 г., няма да забравя, на Витоша и в София заваля сняг.
На морето така вееше, че всичко летеше – коси, костюми, декори. Самият филм изглежда много красиво и носи нещо приятно, носталгично от доброто, старо, класическо българско кино. Няма кинопретенции и свръхмодерни технологии. Това е човешка универсална история в любимия жанр на зрителите по цял свят – любовно-криминалния. Напомня и на хубавото европейско камерно кино, където чисто човешките отношения са водещи. Не разчита на специални ефекти във визията.
За мен природата е уникална сама по себе си и няма машина, която да може да преведе тази нейна живописност в комбинация на форма и цветове. Но за пръв път като гледах през монитора, видях, че оттам е по-красиво. Самата операторска работа на Христо Генков е потресаваща и той работи с изключителна камера на 6К. И така природата се превърна в основен персонаж. Тя е водеща част от цялостното въздействие на историята. Бях убедена, че филмът трябва да излезе в кината в края на лятото – след сезона на морето, а не през пролетта. Този филм е един от моите съкровени подаръци. Силно и въздействащо споделяне за истините в живота.
