„Такъв въздух не съм мирисала и такава вода не съм пила от дете. Истински, все едно хрупка.“
Приключенските преживелици са на Мария Калчева Тоннелиер, след като стига края на света – Ушуая. В превод означава „дълбок залив“ и е на 3000 км. от Буенос Айрес. От там тръгват корабите за Антарктида, а сред най-любопитните атракции е разходка по глетчерите, обиколката с корабче, обхождането на парковете, срещата с пингвини и други диви птици.
Там се намира и прочутият фар на края на света, като самото място си поделят Аржентина и Чили.
Посоката води към Антарктида, която е мечта на Мария от години. Представите ѝ за Ушуая се оказват напълно различни. Мястото, съвсем не е тихо и спокойно като очакванията ѝ, а в уж студения град кипи динамичен живот. Къщите са в холандски стил. В книжарниците има книги, които трудно се намират и в София.
„Може би, защото е пристанище и има много кораби, може и заради друго, но краят на света се оказва невероятно красив“, разказва Мария. Затова и решава да направи книгата, с която да покаже колко неща се случват в този град – мястото, където оставя сърцето си.
„На времето районът буквално е бил края на света“, разказва Мария. Изпращали са затворници, тъй като най-близкото друго населено място се е намирало на 1000 км. и бягството е било почти невъзможно. А за да бъдат обслужвани провинените, се е появила и необходимостта от заселването на още хора и така постепенно се появява градът.
Интересно е, че независимо дали са убили човек или са откраднали кокошка, затворниците са били третирани еднакво. Килиите им са представлявали тесни пространства – метър на метър, а тогавашният климат се е оказал достатъчно свиреп. Опцията им да не стоят в студените и тесни помещения била да работят. Всички естествено са избрали втория вариант, разказва още Мария.
Задълженията на затворниците били да секат дървета и да ги товарят във влак, тръгващ от основата на близката планина. С тях се е отоплявал целия град. В днешно време влакчето продължава да се движи, но вече с туристи, които чрез него стигат до последната поща на края на света, при която следващата спирка е чак Антарктика. От там всеки може да си вземе печат на „приключенец“ и да се снима от най-южната точка на Земята. Има шанс да изпрати и картички. Мария също се възползва и за месец те пристигат до желаните дестинации.
Ушуая се намира в Патагония. Другото интересно в околностите е езерото с фламинго и вечните глетчери, където е и един от най-известните – Перито Морено. Наподобява атмосферата на стената от Game of Thrones. Ледовете изглеждат като нарисувани, особено ако току-що са се откъснали от дълбоко място и са изплували. Лишени от кислород, те са черни на цвят със сини отенъци.
Друг любопитен факт за Ушуая е, че е много добре развит икономически град. Понеже се намира на края на света, за да се заселва с хора, той е освободен от всякакви такси. Има заводи на големи фирми, които не плащат данъци и такси, а туризмът също е много добре развит.
„И като че ли само на думи изглежда трудно да се стигне до там“ – разказва Мария. Придвижването може да е бюджетно, ако се вземат евтини билети в сезон, в който не се пътува много. Стига се до Буенос Айрес, след което остават три часа път.
Мария и съпругът ѝ, който е аржентинец, стигат до Ушуая привечер. Сблъсъкът с мястото изглежда още по-истински, след като през прозореца забелязват, че върховете на планините са съвсем близо до крилото на самолета. Оказва се, че това е част от маршрута.
Тези и още от преживелиците си до Ушуая и назад, Мария събира в книга. Но в нея няма фотоси от местата, които е посетила, а всяко важно и емблематично място е прецизно нарисувано, без да са му спестени и най-малките детайли.
Самата тя е завършила Анимация в НБУ, след което заминава за Берлин, Германия, където и работи в един от най-големите startup компании за социални компютърни игри, които започват със SoundCloud. Работи също по късометражни и пълнометражни филми, докато не решава, че иска да се занимава със собствени проекти.
Книгата ѝ със споделени преживелици от пътуването до Ушуая е именно такъв. Получило се е нещо като различен и по-забавен гид, но и интересен пътепис, в който рисунките са толкова достоверни, колкото и снимките, които биха запечатали туристите. Всяка творба е придружена от подробно описание, което да ориентира следващите, решили да посетят това място и ги напътства какво е необходимо да си вземат, от кое могат да се лишат и кои са задължителните кътчета, които да посетят.
Остава и отпечатък от емоциите на Мария, уловени от стила ѝ на аниматор, който точно описва не само местата, но и поднася атмосферата през авторския ѝ поглед с вкус на традиционните за Ушуая храни като пица, месо, пържени картофки и тост без коричка с шунка и кашкавал. С моцарелата, която местните си правят специално в Аржентина, с най-известната таверна на Стария вълк, където се запомнят платата от хапки калмари, салатките и разбообразните морски дарове.
Друг неин проект е „Градски героини“. Вдъхновен е от времето, когато живее в Германия. Нейната съквартирантка е имала ключодържател с надпис „Героиня на всекидневието“ – реверанс към обикновените жени, които също са специални. Именно този малък предмет вдъхновява и Мария да събере жени, чийто труд остава незабелязан.
„Всяка жена повдига планини във всекидневието си. Има и такива, които разместват пластове. Трудностите, през които преминаваме, са различни. Всяко малко нещо изисква огромни усилия и заслужава нужното признание“, разказва художничката.
„Градски героини“ започва по време на пандемията. Първата героиня държи квартална кебапчийница. Привлича вниманието на авторката след като разбира, че тази малка будка служи за прехраната не само на семейството на продавачката, но и на порасналия ѝ син и неговата фамилия. Друга героиня в проекта става дама, която прави най-вкусната туршия в София. „Градски героини“ стават и две кураторки от „Студио Комплект“, които обединяват арт сцената в София и другите градове и си намират автори.
„Всеки ден срещам невероятни жени и искам всички да ги нарисувам и да разкажа тяхната история“, разказва още Мария и уточнява, че този проект е в прогрес и няма да приключи, докато… има жени.
Влечението ѝ към рисуването идва от дете, когато се впечатлява от Анди Уорхол и Рой Лихтенщайн. Не може да забрави и момента, в който майка ѝ и представя творби на Марсел Дюшан. „Достъпното изкуство стана най-любимото ми. Именно то е способно да види, че дори чаша за вода може да е специален обект, ако се извади от контекста и му се даде нов живот“.
Проектът е създаден с подкрепата на НФК.
