Преди десетина години първите „Пазители на галактиката“ нахлуха в космоса с тананикането на старомодни хитове, пускани от Sony Walkman на Питър Куил (Крис Прат) – междугалактически разбойник, отвлечен като дете от Земята, след като остава сирак на невръстна възраст.
В планувания за последен епизод „Пазители на галактиката Vol. 3“ музикалните разходки продължават с косматкото Рокет Ракун (Брадли Купър), който надува „Creep“ на Radiohead. На ход е последната Marvel-ска сага с чудати същества, като на първа линия е именно симпатичното животно с човешки облик, взело по нещо от анимираните герои на Дисни и костенурките Нинджа.
Компания му правят Грут – дървоподобен образ, напомнящ на толкиновите персонажи (Вин Дизел) и останалите познати маргинали, тръгнали да се борят за справедливост във Вселената. Те още не са изгладили личните си спорове, но и този път успяват да изстрелят трогателно послание: Спасението на Галактиката е не по-малко сложно (а и важно) от спасяването на един от тях.
Абсурдната банда със сприхав характер се оказва достатъчно добра комбинация, която да въведе повечко ирония, от която се нуждаят наперените космически саги по комикси с истории за супергерои.
Режисурата отново е поверена на Джеймс Гън, отговорен и за предходните части от трилогията, както и за „Отряд самоубийци“. Гън подхожда с внимание към персонажите и собствените им истории, направили ги това, което са. Прави образите по-плътни и човечни. Дори злодеят, вманиачен в еволюцията (Чаквуди Ивуджи) до степен на съвършенство – нещо между Хитлер и Франкенщайн, има своите проблясъци на мнимо състрадание.
Също така вражеската линия надделява над техническия прогрес като получава по-хуманоиден вид, наподобяващ вътрешността на човешко тяло с всичките му пулсиращи артерии.
Всеки от персонажите изживява своя драма, която бърка в общите им планове. Куил тъжи по загиналата Гамора до момента, в който не става ясно, че тя просто е забравила за него.
Дракс (Дейв Батиста) осъзнава (макар и за кратко), че не е сред умните герои, съветското куче Космо (Мария Бакалова) страда, че е наречено „лошо куче“.
Меланхоличното състояние, в което изпадат повечето от персонажите е в услуга на сюжета, придава сантиментална нотка, която добре допълва комичните моменти, които по традиция съпътстват драматичните.
Гън удачно дирижира целия ансамбъл, редувайки минало и настояще, като изключим, че се самозабравя в дължината на проекта – цели 150 минути. Като се има предвид, че голяма част от аудиторията ще е с деца – може да се каже, че границите са прекрачени.
