Какво идва след успеха е един от централните въпроси, който движи най-новият филм на Кшищов Зануси „Идеалното число“. Режисьорът гостува у нас по време на 27-ия София Филм Фест.
Ветеранът в полското кино се завръща към ключовите теми от своята филмография, като припомня чрез последния си проект първите си творчески търсения в киното: препратките са към дебюта му „Структурата на кристала“ от 1969 г. и към последвалите „Семеен живот“, „Просветление“ и „Спирала“.
Той е човек, завършил първо физика, така че логично и неговите персонажи в повечето му творби са хора на науката, опитващи се да намерят своя път между това, което е доказано във физическия свят и онези чувства и емоции (като любовта и приятелството), които остават извън материалното.
Именно такъв е образът на младия актьор Ян Марчевски, когото самият режисьор нарича „изгряваща филмова звезда в полското кино“. Героят му Давид е самовлюбен математически гений, чийто ум не включва любовта в сметката за неговия „успешен“ живот. Необичайна среща с чичо му – възрастен бизнесмен Йоахим с гузна съвест, е ключ към изследване на вечния въпрос – съществува ли Господ.
Историята започва така: Израел, кафене. Преуспелият Йоахим за малко не губи живота си, след като в кафенето избухва бомба. Инцидентът провокира въпроса защо е жив при положение, че на плещите му висят множество грехове и дали Бог не е жесток, щом го е оставил да оцелее.
Двамата герои разсъждават за живота си и пропилените моменти. В разговорите се преплита и Декалога на Кешловски, а Зануси внимателно подбира посланията, които иска да остави: а именно, че любовта е нещото, върху което би било хубаво да се фокусира човечеството.
Режисьорът пристигна в България в компанията на младия Ян Марчевски, който от своя страна сподели за работата със Зануси в „Идеалното число“.
„Най-голямата разлика при снимането на този филм спрямо всички останали мои участия е във времето“, разказва актьорът у нас. По думите му, именно тук е имало възможност за пълно и цялостно съсредоточаване в същността на творческия процес.
„В киното нещата са изключително забързани. Все пак времето е пари. Докато в този процес ставаше въпрос за всичко друго, но не и за парите. Тази разточителност, с която можехме да говорим, да обсъждаме и да напредваме, беше невероятна. Позволи ни наистина да преминем през един творчески процес, който много рядко може да се случи, не само на главния актьор, но и по принцип“, споделя той.
Марчевски разказа и за първата си среща с режисьора: „Бях изключително притеснен. Стоях изправен като бастун, защото пред мен стоеше живият колос Зануси“.
С времето отношенията между двамата се променят, сприятеляват се и изминават целия този път по правенето на филма заедно. Между всички дубли Марчевски не спира да задава въпроси на Зануси, за киното, за Фелини, за Бергман, за онези величия, с които режисьорът се е срещал.
Актьорът е на 32 години – от поколението, което не е преживяло нито война, нито катаклизъм. Разказва, че той и връстниците му са гледали лековато на живота, че всички сложни процеси като например войната или пандемията са били част от миналото на предците. „Историята беше приключила за нас“, споделя той.
Зануси е бил човекът, който е усещал и му е подсказвал, че всичко се повтаря. Работата по проекта започва преди COVID пандемията и войната, но Зануси вече е казал на Марчевски: „Чакай малко. Нещата не са такива, каквито изглеждат“.
„И ето какво стана“, допълва актьорът.
Ян е наясно, че киното отдавна се е променило от времето на Зануси. Усеща разделението на заглавия за големия екран, където се излъчват блокбастърите, супер зрелища със супер герои и творби за другата публика, която харесва авторското кино, съсредоточена в по-малките киносалони.
„А по средата няма нищо. Всичко, което не е свръх изкуство или задължителен блокбастър не е задължително да го гледаш на голям екран. Изчакваш го да се появи в някоя платформа“, казва актьорът.
Ян също е от онези зрители, които гледат филми именно на малкия екран, тъй като там разнообразието, което се предлага, е много голямо. И ако в началото не е имало особено много заглавия, то сега му пречи липсата на време, за да види всичко, което би искал. Той нарича това „изключително изтощаващо“ и допълва, че не е задължително да е така.
„Всъщност филмът, с който сме на фестивалната програма разказва именно за пътя на един млад човек, който осъзнава, че няма смисъл толкова много да се трупа: коли, филми, сериали за гледане, това не е най-същностното“.
Ян Марчевски коментира и структурата на сериалите, която е доста по-различна от тази на пълнометражния филм, където има завършеност.
„Гледам сериали като много други хора преди да заспя. Моментът, в който свърши един епизод на най-интересното, ме влудява. Не ми дава покой и затова съм принуден да гледам поне десетина минути от следващия епизод, за да си отдъхна, че всички герои са живи и здрави. Но дали така трябва да бъде, не съм убеден“, заключава той.
Според него в дискусиите за миналото, настоящето и бъдещето на киното на фона на все по-разширяващата се роля на стрийминг платформите, има една дума, която отсъства напоследък, а тя е „съдържание“.
„Всички тези платформи бълват още и още съдържание, което да предложат. Това е плашещо. Понятието за съдържание е чудовищно, защото ни отдалечава от понятието за филм, заради което именно ходим на кино.“
