Около границата между въображението и реалността лъкатуши най-новият филм на Ян Сверак „Витлеемска светлина“. Чешкият режисьор и носител на „Оскар“ бе сред гостите на тазгодишното издание на София Филм Фест, където получи и специалната награда на фестивала.
Продукцията отново е резултат от партньорството му с неговия баща Зденек Сверак – съавтор на сценария. Тук Сверак-старши влиза в ролята на 75-годишен писател, който осъзнава, че опитът му в литературата вече не е на нивото от славното му минало. Героят се опитва да върне вдъхновението си с персонажите от собствените му произведения, които изникват в реалността и подават ръка на самия писател да навлезе в измислицата. Историите се преплитат, за да потърсят отговорите на вечните въпроси за живота и смъртта, за любовта и вярата.
„Често си мислим, че нещо е реално, но ако се запитаме дали това на екрана е истинско, то аз ще ви кажа: „Ами не е! Очевидно не е истинско.“ На екрана виждаме сцени от живота на главния герой, които възприемаме за реалност. Виждаме и неговите сънища и мечти и ги признаваме за фантазия. В крайна сметка всичко е един сън, защото се случва в киното, на екрана,“ разказа Сверак по време на посещението си у нас.
По думите му, филмът „Витлеемска светлина“ се занимава с вътрешния свят на човека, към който са ни върнали годините на пандемията. „В предепидемичните години бях силно зает със своето его. Постоянно се опитвах да стана все по-значим, все по-добър, все по-завладяващ сърцата на световната публика като режисьор,“ допълва авторът.
Пандемията му е помогнала да се оттегли: „Да загърбя суетата и да се обърна към себе си. Именно лишени от блясъка на такова всекидневие, ние се завърнахме към семействата си. Всички бяхме затворени и прикривахме усмивките си зад маски. Щем не щем, се наложи да се върнем към същностното. Та ако по някакъв начин този период се е отразил на творчеството ми, този филм се насочва към духовната страна на нещата“.
Сверак е голямата звезда на чешкото кино. Завършва пражкия киноуниверситет ФАМУ. Привлича вниманието още с късометражния си проект „Нефтианци“, за който получава „Оскар“ за студентски филм. През 1996, едва на 31 години, е удостоен с „Оскар“ и за „Коля“.
Именно този негов филм, заедно с дебютния му „Начално училище“ и последвалите „Акумулатор 1“, „Тъмносин цвят“, „Амбалаж“, бяха събрани в специална ретроспектива в Чешки център по време на 27-ото издание на София Филм Фест.
Сверак е заснел общо около 15 игрални, късометражни и документални проекта, като голяма част от тях са създадени в сътрудничество с неговия баща Зденек Сверак.
За работата си с него Ян сподели: „В началото бяхме доста наравно. Разбирахме се, че искаме да направим съвременна комедия. Той измисляше история, аз му казвах какво ми харесва и той пишеше сценария. Сега обаче нещата са малко по-различни. Баща ми е на 86-87 години и ситуацията се промени.
Той настоява да заснема неговите сценарии, дори когато те не ми харесват. Това не е първата ни криза. Преди 15-ина години не харесах един негов сценарий, спрях снимките на филма и не си говорихме една година.“
Общуването между баща и син се усложнява, и за да излезе от ситуацията Ян използва стратегически ход, който научил от казармата: „Хвърлих една мощна димка на бойното поле и му предложих да направим филм по неговите кратки разкази.
Това му хареса, защото му се отваряше възможност отново да поиграе пред камерата. И си мислих, че мирният договор е подписан, но в момента, в който приключихме с този филм, мина известно време и той каза: „Добре, свършихме чудесна работа, а кога ще снимаме моя проект“.
Сверак коментира и появата на образа на Яра Цимерман – фиктивен недооценен интелектуалец, създаден от баща му Зденек и неговия приятел Ладислав Смоляк, като обобщи каква би била ролята му днес.
„Циберман е въображаем персонаж, типичен за цяла Източна Европа. Той е механизъм за справяне с опресията на тоталитарния режим, възможност за отправяне на критика и скрити послания. Всички си мислехме, че с промените интересът към него ще изчезне, защото би трябвало и проблемът да изчезне. Но ето че хората продължават да се смеят и вълнуват. Тоест този образ продължава да има значение, тъй като глупостта продължава да властва.“
Режисьорът коментира и бъдещето на киното като изкуство, което в момента е особено силно под влиянието на стрийминг платформите. По думите му, процесът е започнал отдавна със създаването на системата на мултиплексите.
„Преди нещата стояха по съвсем различен начин. Киносалоните имаха само по една зала и когато в нея 300 души се смеят, това отеква като смеха на един. Ако се страхуват, се чува дъхът им. Системата на мултиплексите уби това със звукоизолираното пространство и така на практика унищожи в голяма част преживяването на киното. В съвременните киносалони не може да чуете дъха на човека зад вас.“
Така, след като този компонент от човешката психология вече е изваден от уравнението на кинопреживяването, според Сверак е достатъчно условие човек да има голям телевизор в дома си, за да не стъпва в киносалоните. „Там единственото предимство е големият екран, но ако си го имаш вече в къщи, тогава за какво ти е салонът?“ попита режисьорът.
Като допълнителен факт за неизбежната промяна на киното, по думите му, идва изолацията от пандемията. Именно времето на COVID не позволява на хората да посещават затворени помещения заедно, което пък е съдействало за изключителното развитие на стрийминг платформите.
„Всички се сдобихме с Netflix, HBO и другите такива. Разбира се, те бяха развити и преди това, но не и в този мащаб. Вече има толкова много платформи и устройства, че е възможно дори да няма двама души в тази зала, които да са гледали едно и също нещо. Когато това липсва, не може да си говорим и да споделяме. Киното остана едно несподелено преживяване.“
Режисьорът не пропусна да отбележи и че сериалите имат съвсем различната логика от пълнометражния филм. „Те трябва да се гледат продължително време и всеки епизод завършва неочаквано, за да бъдем зависими и да очакваме какво ще се случи в следващия епизод. По този начин се премахна елементът на катарзис и на пречистването от всички разказвателни изкуства.
В пълнометражния филм се случва нещо, героите са преминали през своите предизвикателства и зрителят излиза може би по-добър или чист човек. Способен е да се среща с предизвикателствата на живота. Също като литургия, душевна баня, която те прави по-подготвен както за отвъдното, така и за реалността, към която принадлежиш. Всичко това изчезна при отсъствието на колективното преживяване и киното се носи някъде като откъснато парче лед вследствие на глобалното затопляне.“
