1922 – 1923 г. Османовият дом рухва. Монархията на Босфора, започнала с Константин Велики, преминала през всички еретици, кръстоносци и османски принцове, остава само спомен. За първи път в историята си величественият Град на Босфора не е столица. Между стените на Царствения град не царува никой. Това е положение, което античните и средновековните извори биха окачествили еднозначно като знак за проклятие. Безцарствието, най-страшното състояние на обществото, крачка от анархията – поне от предмодерна гледна точка.
От друга страна – триумф на светската държава. Обществото се отърсва от прашните си предразсъдъци и суеверия. Бъдещето е западно. Вестернизация или окцидентализъм, секуларно начало, свеж полъх. Джаз, дами с открити лица и рамене, шампанско в кристал. Господата – в униформи или костюми, превръщане на вековния, корумпиран, жесток и неефективен халифат в модерна Република, в истинска нация, заставаща редом с водещите сили на века. Религията и традициите се оттеглят на село, за да дойде ред на красивите, младите, умните и можещите…
Дали?
За съжаление, голяма част от младите офицери, изграждащи новата република, са замесени в последната серия престъпления на доскорошната империя. Участвали са в арменския геноцид. Участват в прогонването на голямото гръцко население от Мала Азия. Не искат и да чуят за малцинства в новата република. Всъщност те се държат точно като своите довчерашни съюзници, германските генерали, които след Първата световна война приписват вината за поражението изцяло на монархията и си измиват ръцете с нея. Силните на деня не само лишават Града от владетел, но постепенно стигат до идеята да забранят самото свещено име Константинопол.
Дори османските владетели не са правили това. Те са знаели, че царуват на мястото на древните християнски и източноримски императори. За нито един османски падишах и халиф не е било проблем да се нарича също „кайшаре-Рум“, тоест цезар на римляните. За нито един учен имам от старата улема не е било тайна, че едно от много имена на Града е Константинийе. Самият Завоевател, жестокият, но и рафиниран Мехмед II, се е гордеел, че със силата на меча е станал именно василевс на ромеите – покорител, но не и унищожител на едно гигантско наследство, тръгващо още от Цезар и Октавиан, минаващо през Константин и стигащо до Османовия род.
Републиката слага край и на това. През 1923 – 1953, а и след това Градът постепенно е лишаван от пластовете на византийското си наследство. Да говоря ли за преследванията срещу последните истински ромеи – цариградските гърци, носители на една вечна и наранена гордост? Виждал съм тези хора в малкото им останали църкви, с техните полугръцки-полутурски всекидневни навици и имена. Упорството на няколкостотин техни семейства все още да живеят със и около Вселенската патриаршия е трогателно и буди възхищение. Това е една от последните оцелели институции на Късната античност. Дори само пишейки тези редове, признавам, че изпитвам страхопочитание.
Има и моменти на спокойствие. Има случаи, когато кметове и университетски ректори отдават дължимото на миналото. Византийските експонати в музеите и основното архитектурно бижу на Истанбул си остават неизбежни. Но постоянният фон на антигръцките чувства и постепенното, отначало неусетно завръщане на османската носталгия, прибавено към излизането на исляма от маргиналност, водят до нови и нови унищожения на останките от византийската красота.
Днес е трудно човек да посети „Спасителя в Хора“ или Карийе джамии и съседната ѝ Фетхийе с техните прелестни мозайки. Почти никой не знае за нежната Хирами Ахмет паша джамии (елегантна и миниатюрна византийска църква от девети век) насред „Фатих“. Лицето на Девата е скрито от огромни платнища в самата „Света София“. На мястото на порфирния саркофаг на Василий Българоубиец в Евдомон, върху който поне до 1939 г. са можели да се прочетат гордите гръцки стихове, говорещи за победите на този страховит монарх, днес има безлична модерна болница. Странно е, че като българин казвам това, но войната между Самуил и Василий отдавна е минало, преминало в по-високи регистри на мисълта, и няма начин да продължавам да изпитвам злоба към един някога могъщ човек, над чийто гроб днес би било цивилизовано да постоя. Уви, гроба го няма.
Константинопол постепенно ни напуска. Отиват си релефите, фризовете и стенописите. Отиват си надписите и кулите. Камбаната е замлъкнала. И това не става просто защото така е писано на човешките дела. За съжаление, това става заради волята на модерната турска република и нация, постепенно превръщащи се в нещо, еднакво чуждо и на кемализма, и на османизма.
Затова моята молба към всеки посетител на оттеглящия се, отново обсаден и отново щурмуван Константинопол е следната. Идете до „Света Троица“ до „Таксим“. Чуйте гръцката литургия там, където тя се е произнасяла винаги… докато още я има. Дори и да не сте вярващ, може би ще промълвите една „Вечна памет“ за блажения господар и император Константин Палеолог.
