Майсторът на симетричните кадри Уес Андерсън подхожда ексцентрично във визуално и сюжетно отношениe и в най-новия си филм „Астероид Сити“. Подобно и на предходните „Гранд хотел Будапеща“, „Фантастичният господин Фокс“, „Кланът Тененбаум“, „В царството на пълнолунието“ (с няколко номинации „Оскар“), „Френският бюлетин“, и тук всеки детайл е прецизно изчислен, а авторовият почерк изключително разпознаваем.
Сюжетът връща времето към 1955 г. Полузастиналото битие в „Астороид Сити“ с оскъден брой жители в измислена пустиня в САЩ се променя след появата на НЛО, дошло да прибере падналия по-рано в района астероид. Освен местните, на място са и случайно преминаващи хора, сред които и млади ентусиасти, отдали се на научни открития, като на всички се налага да останат на това място, докато спецчастите проверят безопасността в района след странната случка.
Андерсън събира отново звезден актьорски състав като всеки има ярко присъствие (Джеф Голдблум, Скарлет Йохансон, Джейсън Шварцман, Едуард Нортън, Тилда Суинтън, Мат Дилън, Рупърт Френд, Стив Карел, Ейдриън Броуди, Уилям Дефо, Хонг Чау, Том Ханкс, Марго Роби, София Лилис, Браян Кранстън), независимо дали участието му е епизодично или водещо в разказа.
Повествованието във филма е засенчено от визуално напластената картина, но в същото време не отстъпва по сложност. Разказът в „Астороид Сити“ е достатъчно заплетен, покрай замисъла главната история да е сюжет на театрална пиеса. Действието в нея е дирижирано от известен драматург (Едуард Нортън), който анализира част от сцените с актьорите, участващи в произведението му или пък се разминава с режисьора (Ейдриън Броуди), който броди зад кулисите, докато осмисля раздялата със съпругата си. Така условността на казаното и показаното е конкретно обозначена с постигната дистанцираност към персонажите. А прологът, решен в черно-бяло, контрастира на самото действие, напластено от открояващи се цветове.
Атмосферата в „Астероид Сити“ е стилизирана в бутикова винтидж естетика, сградите са бутафорни, съвсем неслучайно наподобяващи театрален декор. Уж случайно на едно място се озовават звездобройци, изключително напредничави и научно находчиви тийнейджъри и техните родители и учители, някои от които пазят драматична история.
„Времето никога не е подходящо“, казва бащата (Джейсън Шварцман) на децата си, скрил от тях три седмици новината за смъртта на майка им. Много бързо той се влюбва в намиращата се в същата ситуация (или по-скоро град) актриса (Скарлет Йохансон), демонстрираща с патетичност и нескрит драматизъм евентуалната си трагична смърт, в която тя ще бъде намерена във вана, заобиколена от хапчета.
От тук навлизането на сюжет в сюжета доближава до неспиращото желание на човека да контролира живота, като го вкара в коловоза на собствените си представи. В същото време действието се развива на фона на експерименти с атомни бомби, а формата на пушеща гъба във въздуха носи заплашителен оттенък, че макар Втората световна война да е свършила, то бъдещето не изглежда никак безоблачно.
Хаплив, описващ спецификите на мястото и времето, което отразява, историята на Уес Андерсън на места звучи мелодраматично, на други – иронично като акцентът е върху колоритно-цветните кадри и камерата, която се движи с фарт, сякаш за да обхване възможно повече лица и действия. Героите са чешити като тийнейджърите изглеждат доста по-уравновесени в отношенията си с околните от техните пораснали родители, чиито погледи и желания се лутат между казаното и премълчаното.
Богато украсен и същевременно детайлно спретнат, кинематографичният свят на Андерсън преплита фикция с фикция, за да стигне до реалните драми на съвремието, където заплахата от войни, контролът, който може да предизвика все по-напредналия с науката изкуствен интелект, липсата на любов, опасността да се окажем затворници на място, където не искаме (покрай пандемията) и дилемата – единствени ли сме във Вселената, стават все по-осезаеми.
Филмът се прожектира премиерно на фестивала в Кан, а вече може да се гледа и у нас.
