В романа се разгръщат истории от чакални пред болнични кабинети, преплетени с промъквания в спомените на главната героиня и преживяванията ѝ в процеса на сбогуване с майка ѝ. Някои от историите разплакват, други усмихват, но всички те повдигат човешки въпроси. „Чакалнята“ и Деница Илчева може да откриете на щанда на издателство „Жанет 45“ на Международния панаир на книгата на 7 декември между 18:00 и 19:00 часа, а самото представяне на романа ще е след Нова година.
Това е първата ви книга за възрастни, но преди нея пишете „Дъж и Кап“ за малките читатели. Как всъщност прехвърлихте търсенията си от истории за деца към истории за възрастни?
Писането за мен винаги е било начин да помогна на себе си, когато ми е трудно. Пишейки, изваждам от себе си онези чувства и емоции, които не мога да срещна директно. Този роман се раждаше в един много труден период за мен, докато майка ми беше болна от рак и аз се грижех за нея. Докато я изпращах. И беше тежко, трудно и болезнено. Имах нужда да взема дистанция от себе си и да преживявам през героите в романа. Да отложа, но и да запомня какво изпитвах.
Трудно ли е да се споделят толкова лични моменти с другите?
В романа има автобиографичен елемент, част от историята е лична, но все пак става въпрос за художествена литература. Като всяка художествена измислица, и тази е породена от живота. Но в книгата се преплитат и други човешки истории, всяка повдигаща различни теми и въпроси – за любовта, за радостта, за изборите, за травмите в детството. Колко от историите са истински, колко са лично преживени, колко са измислени – оставям на въображението на читателя.
Когато човек се сблъсква с такъв проблем, неминуемо се стига до среща със здравната система. Тук има ли го и този момент, или се фокусирате върху преживяванията около самата раздяла?
В книгата донякъде е засегната тази тема, но това не е фокусът. В системата на здравеопазване безспорно има бездушни лекари, но и такива с огромни сърца, които дават човешката си подкрепа изцяло. Не обичам общите знаменатели.
В чакалните пред болничните кабинети човек вижда и чувства живота по друг начин. Там се говори за болестта, но и за оздравяването и желанието за живот. Скръбта се среща с радостта, болката се трансформира в смелост. Фокусът на романа е върху това как радостта и тъгата имат място заедно. Как понякога в най-тъмните моменти си даваме сметка за огромните радости, които сме имали и имаме. И как в радостта често се промъква и тъгата по тези, които ги няма.
Точно тази заедност на тъга и радост в книгата е много ценна. Приели сме, че като сме щастливи, сме само щастливи, че по празници се смеем, а при тъжни моменти плачем. Всъщност във всяка една от тези ситуации има заедност и на едното, и на другото.
Да, това беше едно от много личните ми осъзнавания в процеса по раздяла с майка ми. Че съм способна да изпитвам едновременно огромна мъка, че я губя, и радост от това, че съм жива. И че тъгата е любов. Ако приемем тъгата, която е неминуема част от раздялата, но и пазим, съхраняваме с всички сили радостта от хубавите мигове, това ни дава сили да преминем през тъмнината.
Вие всъщност сте психотерапевт. Това сигурно ви е помогнало да опишете точно процесите, през които човек преминава в такива моменти.
Докато пишех тази книга, психотерапевта го нямаше. Не преминах по-лесно от другите хора през този процес. Нямах усещане, че знанията ми, уменията ми, с който мога да подкрепя другите хора, ми помагат сама да се справя. Изпращането на родителите ни е процес, който размества пластовете в душата ни. Никой не е подготвен за това. Поне аз не бях.
Докато пишех, се опитвах по-скоро да се откъсна от себе си, за да се чуя какво си казвам. Но това, че съм психотерапевт, ми помогна да си позволя тази уязвимост в писането, да споделям. Писането беше начин да държа нишката на живота. Докато пишех, бях вкъщи с майка ми и всичко в живота ми беше на Stand By, защото тя имаше нужда от всекидневни грижи. Огромна подкрепа получавах от семейството си, от близките си приятели, но и от хора, с които не бях близка, но преминаваха или бяха преминали през нещо подобно. Или просто бяха готови да помагат. Не бях сама. И ми се иска, четейки книгата, хората, които преминават през труден период, да не забравят, че не са сами.
Може би случайно, но и неслучайно „Чакалнята“ се появява преди празник като Коледа, в който семейството е в центъра. На този ден всички се събират с близките и роднините. Отвсякъде ни говорят колко е хубаво да сме всички заедно, да е пълна къщата. Но може би се засилва самотата у хората, които за загубили близките си.
За мен по Коледа има и много радост, но и много тъга. Имат мястото в сърцето ми заедно. Спомням си колко ясно осъзнах последната Коледа с майка си. И на всеки празник и тя, и баща ми, и всички близки хора, които вече не са тук, ще ми липсват.
Всъщност в детската книжка „Дъж и Кап“ се разказва за нещо подобно. Историята е за две капчици, които са приятели, но се разделят, за да се намерят по-късно на една вълна̀. Вярвам, че така е и с хората, които обичаме. Един ден всички отново ще бъдем заедно. Хората, които сме загубили, може да не са с нас в момента, но любовта им е в нас. А това никой, дори смъртта, не може да ни отнеме.
