„По-добре жив, отколкото безсмъртен.“ С тази фраза често се е подписвал художникът Любен Стоев. За него, картините му и бохемството е филмът на Никола Бошнаков и Джеки Стоев „Моят чичо Любен“, показан за първи път на тазгодишното издание на София Филм Фест.
Двамата режисьори се запознават покрай Бидон Филм, където Никола (за приятелите – Кольо), заедно с Митко Таралежков и Олег Константинов снимат различни кино проекти. В момент, в който става ясно, че ще правят филм по разказ на Маркес стигат и до Джеки, който се навива да участва. Филмът става „горе-долу“, но приятелството им остава.

Оттам Бошнаков започва да работи с Джеки (Георги Стоев), Джони (Георги Пенков) и Чарли (Христо Илиев) и през 2010 г. се появява документалната история „Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета“, изследващо резултата от 50-годишното приятелство между известното трио – биолог, звукоинженер и драматург. Събира ги влечението към киното, книгите, документализма и не на последно място – чувството за хумор.

Идеята да се направи филм и за Любен Стоев стои отдавна, но така и не се осъществява, докато художникът е жив. Бошнаков е наясно, че той е най-подходящият човек да се захване с такъв проект, защото от една страна не е част от семейството, но от друга е достатъчно близък и добре го познава. Също така знае, че жанрът е труден, за да се получи нещо интересно.
„Едно от най-омразните и скучни неща е слаби филми за умрели хора“, разказва той. – „Събираш живите му приятели, всеки казва по нещо за него. И понеже и те вече са възрастни – някой фъфли, друг повтаря. Спомените се въртят около това колко велик е бил въпросният човек и филмът върви в едно заупокойно темпо, докато се показват творбите му“.

„Моят чичо Любен“ съвсем не е такава история. Разказът се мотае между София и Дрезден, през погледа на неговия племенник – не по-малко колоритната личност Рей ван Цешау – фронтмен на легендарната немска рокгрупа Freunde der Italienischen Oper (Приятели на италианската опера).

Плод на несполучлива любов между Джеки и германка, музикантът лети за София, за да продаде самотния апартамент на чичо си, който е получил в наследство. Именно този имот се оказва обаче не толкова празен, тъй като духът на Любен, като че ли още е там. Неговите картини още посрещат влизащите в пространството, застинали във времето, носещи спомените, помнещи бохемството на обитателя му. „Конструкцията на филма се завърта около тази „ядка“, – обяснява Никола – Имахме апартамента с всичките му творби и спомени. Той не се беше променил през годините. Покрай присъствието и отсъствието на Любо се получи интересна игра“, разказва той.

Възрастни бедни хора, мутри с верижки и тъмни очила са само част от персонажите, които е рисувал художникът, докато е запечатвал смутните времена на прехода в България. Прави го с напълно ясното съзнание, че малцина биха закачили подобни герои на стените си, а покрай това не биха си и купили картините му. Темата за липсата на конформизъм в изкуството и в живота на Любо Стоев е само една от подхванатите във филма.

Никола Бошнаков и Джеки Стоев успяват да пресеят от над 300 часа архив епизоди, които навързват миналото и настоящето, контрастират му и едновременно се сливат в едно. Ползват материал, оставен в наследство от самия Любен Стоев, който с антикварска страст е снимал всичко по-важно от живота и процеса на работата си на VHS. Другият заснет материал идва като колегиален жест на Атанас Христосков и Георги Маринов, срещнали се с Любен, докато правят своя проект за кината на София.
Художникът се появява там, именно защото дълго време е рисувал плакатите за филмите. Така Никола Бошнаков получава великолепно заснет материал с високо съдържание, който е стоял неизползван. Неговата задача е да го нареди във филма като паралелно редува епизоди в апартамента, докато е обитаем от живия художник и времето, когато вече го няма.
Персонажите от една страна са неговите приятели и близки, но също там са и героите от творбите на Любен, не пропуснал да забележи невидимите в обществото, отритнатите, забравените, онези, които ровят в кофите, които живеят на улицата. Паралелът между живия образ и нарисуваното застива съвместно на екрана. Доближава зрителя до света и усета на твореца, до умението му да улови живота, изведен до своята крайност на борба за оцеляване. „Защото именно в тези ситуации човек ще не ще е интересен“, допълва Бошнаков, без да пропусне да покаже и последните проекти на Джони Пенков, изследващ живота навън от прозореца на дома си, където случващото се е много по-интересно от онова, което става в някое министерство, например.
„И двамата имаха отношение, съчувствие и емпатия към тези хора. Вълнуваха се да правят неща, които са им любопитни. Това по какъв начин изкуството им би било възприето, стоеше на втори план. По-важен беше процесът. Има хора, с които твоята искреност и енергия си кореспондира и това е достатъчно“, допълва Николай.
Любен Стоев всъщност от една страна рисува подобни теми, но от друга и неговата съдба на художник в България не е лесна и творбите му стоят, като че ли в периферията. „Той е бил повече част от кинаджийската компания, отколкото от тайфите на художниците и затова е стоял встрани от техния свят“, допълва Бошнаков.

Противопоставянето между приемането на творчеството му у нас и в Германия си личи особено с представената изложба в Дрезден, където специалисти поглеждат на Любен Стоев като на непознат феномен. В творбите му се вижда немската традиция, която не е намерила продължение там, но е силно пренесена в български контекст.

Филмът представя художника шарен, любопитен, сложен като личност. „Това, което не застъпих във филма е неговата енциклопедичност“, разказва още режисьорът и допълва, че се е наложило племенникът му Раймунд да е „по-изненадан, дистанциран от чичо си“, за да успее да води зрителя в историята. Сюжетът на места изглежда като на игрален филм, стигащ до изненадващи обрати: като това да намери първата голяма любов на Любен в Германия, която още пази общите им снимки и спомени за романтичните им моменти.
Без претенции, описващ сложния път на твореца през неговото бохемско възприятие на живота, „Моят чичо Любен“ е категоричен щрих, плътна палитра, в която хумористичното взима връх над драматичното, но и без да го игнорира.