„Мислим си, че да живеем в мир, изобилие и спокойствие, е нещо обичайно. Но ако проследим човешката история, ще видим, че нормалността се състои от епидемии, войни, катастрофи и всевъзможни метеорити, които ни заливат отвсякъде. В този смисъл ние се разглезихме, получихме 30-ина години отпуск от сраженията и си мислим, че сега като се връщат в нашия живот, става дума за изключение. Напротив – обратното е. Мислим си, че спокойствието е наше право, а то не е, тъй като това е нещо, за което ние трябва да се борим постоянно.“
Това сподели полският режисьор Кшищов Зануси („Структура на кристала“, Семеен живот“, „Просветление“, „Императив“, „Животът като смъртоносна болест, предавана по полов път“, „Персона нон грата“, „Чуждо тяло“, „Етер“) по време на гостуването си на 27-ото издание на София Филм Фест.
У нас авторът представи и последния си филм „Идеалното число“ – препратка към неговите най-ранни творби. Идеята за него идва преди пандемията и войната. Филм за избора, за големите житейски дилеми, пред които е изправен всеки човек.
„Това са вечните въпроси, които никой век не разреши. Още преди 2000 г. хората са си ги задавали в Древна Гърция и сега ние си ги задаваме. Те са непреходни. Всяко човешко същество трябва да намери своя отговор за тях, защото ние сме длъжни, принудени да заемем своята позиция и да я отстоим“, сподели още режисьорът.
Той разясни, че подобно на литературната теория, в която има схващане, че авторите не пишат различни книги, а цял живот една голяма, така и той може би прави един и същи филм отново и отново: една голяма история, но на различни глави.
През 2018 г. София Филм Фест представи филма на Зануси „Етер“. В него прозира едно проникновено и своеобразно признание на големия кинорежисьор, а именно: че най-очарователното качество на изкуството е, че то може да „лови“ времето – отделни отрязъци от него, да го връща назад и да отива напред – нещо, което може да прави само Бог, или Абсолюта.
„В „Етер“ се занимавам с едно непопулярно мнение, което обаче сериозно защитавам. Става въпрос за злото, което е нещо познато на човешката природа. То е около нас. То е динамично и се проявява при поканата на нашата свободна воля. И бива въплътено във всичко, което ни заобикаля.“ Зануси обясни, че у нас не само представя Полша, но и „динозаврите“ в киното и се определи като част от авторите, които вече са изчезващ вид.
Според него киното е с много по-универсален език от словото.
„Словото е заключено в печатната буква. Философията с многовековното си развитие в крайна сметка има един супер герой и това е Гутенберг, чиято печатна машина позволява неговото разпространение и вече той е цяло развитие за просветата, каквито са братя Люмиер за киното. Разбира се, когато говорим за реалността, ми се струва, че не бива да оставяме нейното осмисляне единствено на разума. Защото ние имаме не малко сетива – цели пет и те всички ни дават допълваща се информация, усещане и насока какъв е светът около нас. Каква е неговата реалност. И в този смисъл киното има предимство, защото философите винаги ще бъдат заключени около кориците, където стои тяхното слово, докато киното има малко повече свойства.“
Режисьорът провокира с идеята, че киното за него не е изкуство на образа, а на словото – като театъра.
„Разбира се има разлика между музикалните видеоклипове и рекламата. Да, те са визуални, изкуство на изображението, но истинското кино се гради върху написаната и произнесена дума и в този смисъл истинското кино, това, което познаваме, се ражда през 30-те години, когато филмите проговарят. Преди това имаме някаква странна хибридна форма, забавление“, обясни той с уточнението: „Разбира се, това е моето огромно погрешно схващане, защото всеки историк ще ме обори на секундата.“
Преди да се захване с киното, Кшищов Зануси е изучавал физика. Той се определи като паднал ангел, прокуден от Рая. „Винаги много съм обичал физиката през моето следване, но тя не ми е отвръщала със същото. Нашият роман остана неосъществен“, разказа той и допълни, че все пак ходът, който предлага точните науки е далеч по-богат и актуален от този, който предлагат хуманитарните.
По думите му обаче съвременната хуманитаристика все още е силно закотвена в XX век върху Фойербах, Енгелс и материалистичните схващания за света, които за своето време преди два века са били изключително напредничави и прогресивни, но в днешно време „принадлежат на някое дълбоко скрито прашно кътче на библиотеката“.
Според него във физиката нещата стоят по съвсем различен начин.
„Възможностите за смисъл и преосмисляне на света около нас, които квантовата физика ни предлага, са абсолютно революционни и също така толкова трудни за възприемане спрямо законите на Нютонавата физика, с която сме свикнали да боравим. Но това е напълно нормално, тъй като, ако вникнем в историята, ще видим, че за идеите на Коперник са били необходими три века да бъдат възприети напълно и въведени в нашето всекидневно схващане за света.
Защото всеки един селянин на полето, който вижда как слънцето изгрява и залязва около него трябва да разбере, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното. А за това е нужно време. Квантовата физика предлага в цялата си сложност изключителна възможност за осмисляне на света около нас, но е и голямо предизвикателство да възприемем нейните модели, защото сме възпитали и израснали в схващанията на бинарната логика, в което нещата са или такива, или онакива. Докато квантовата физика ни казва, че едно нещо може да бъде и да не бъде. Тя да е и да не е, което е сложно за възприемане.“
Според Зануси е важно режисьорите и изобщо хората на изкуството да предупреждават за злото и това е от решаващо значение.
„Завладяващ е мащабът на това как злото е преминало във всички изкуства през вековете, защото то не е нещо материално, но е същностна функция на разказвателните изкуства: да привеждат опита в поколенията напред. Споделянето на опита на хората е техен дълг. Дори ако се върнем назад във времето, споделеният опит за това какво има два баира по-нататък към своите съплеменници е вече същностно знание за човека и неговата ситуация. И това се отнася към всяка форма на знание, което ние имаме дълг да пренасяме напред в поколенията, за да може следващите да правят нови грешки, а не да повтарят старите.“
Режисьорът коментира и промяната на киното с появата на стрийминг платформите:
„Изключително ме притеснява тази ситуация, защото ако си дадем сметка за концепцията, която имаме, нашият цивилизационен текст е ключов в изграждането ни като наследници на културата, която в момента обитаваме. Загубата на наратива, на неговата парабола и неговото завършване, на поуката дори, е цивилизационна и невъзстановима загуба. Ако гледаме един сериал с 1000 епизода и ги подредим един до друг във времето, няма да имат никакъв по-голям смисъл, освен сюжетния, защото всеки следващ води към още един, и още един епизод. И така е до безкрай“.
Той разграничи от това минисериалите, които са ограничен брой епизоди и представляват нещо като роман в няколко части. „Както романите –подлистници от 19-и век, но оттам нататък нещата се променят“.
Зануси припомни, че киното е измислено като колективно преживяване и то включва както срещата с изкуството, така и непосредственото общуване с напълно непознати. „Един филм може да бъде възприеман със 100 % внимание от своите зрители, а на всички други устройства това е невъзможно. Така че като видя някой младеж да си гледа в телефона мой филм, пак се радвам, но знам, че това не е същото и в най-добрия случай той ще се плъзне по повърхността, без да отиде по-надълбоко в неговото съдържание.“
Това е пропуск. В същия момент това наше желание да сме с други хора, с които да съпреживяваме, е нещото, което ни кара да продължим да ходим на кино. Може би носталгията ще спаси киното.“ заключи режисьорът.
