„Опенхаймер“: Мрачната картина от миналото, с която Кристофър Нолан предупреждава за бъдещето

от Петя Славова

Съвременен прочит на мита „Прикованият Прометей“ прави Кристофър Нолан в най-новия си филм „Опенхаймер“. Историята за физика, създал атомната бомба е свързана с епичния герой на Есхил – дал огъня (познанието) на хората, заради което бива наказан (прикован).

Продукцията е базирана на книгата от 2005 г. „Американският Прометей: Робърт Опенхаймер“ на Кай Бърд и Мартин Шервин. Литературната основа с награда „Пулицър“ засяга въпроса за прогреса, към който се стреми човечеството, но който веднъж достигнат предначертава и унищожаването му.

Киноповествованието е разточително разтеглено в тричасова рамка с тежест на епос, в която Нолан се допира до някои важни аспекти от живота на Опенхаймер. В три части, разделени в черно-бяло и цветни тонове, са проследени еврейския му произход, познанството му с Алберт Айнщайн, връзките му с комунистическата партия, изучаването на квантовата физика, преподаването в Бъркли, и дирижирането на едни от най-гениалните умове в Лос Аламос, Ню Мексико, където се правят опитите за оръжието, способно да унищожи хиляди и което се случва във войната.

„Сега аз станах смъртта, разрушителката на светове“, казва главният персонаж Робърт Опенхаймер (Килиън Мърфи), в момента, в който осъзнава какво е значението на неговото творение и какви биха били последиците от него. Думите му са изречени по време на първия ядрен опит „Тринити“ в пустинята на Ню Мексико през юли 1945 г. и са цитат от поемата „Бхагавад гита“, смятана за най-свещеното от индуистките писания.

Но режисьорът така и не ни прави свидетели на самото хвърляне на бомбата над Хирошима и Нагасаки. Спестява грозното, мъчителното, стряскащото и го вмества в загатнато онагледяване на унищожителната ѝ сила по време на поздравителната реч на Опенхаймер към колегите си. Докато героят е измъчван от угризения, му се привижда ужасяващото въздействие от станалото в Япония. Нолан съвсем преднамерено завърта събитията в сложна фрагмертарна структура, като се фокусира предимно върху предхождащия процес по създаването на оръжието като научно откритие и върху дилемите, пред които е поставен автора на този прогрес.

Разхождайки ни в минало и настояще, филмът отмерва важни въпроси, като не пропуска да отрази (не)порастването на човечеството, което има потенциал да повтори пагубните грешки от историята, но само загатва вината на замесените при хвърлянето на бомбата.

От една страна темата за вината е отразена в епизод в Овалния кабинет и разговора между Опенхаймер и президента Хари С. Труман (Гари Олдман). Дискусията е кратка, но затвърждава важен нюанс около отговорността за случилото се и това кой я носи – геният, създател на изобретението или притежаващият властта, разрешил използването му.

Нолан услужливо поглежда през различните аспекти около този въпрос, като веднъж използва коментар, разкриващ използването на оръжието от американците като резултат от жесток научен експеримент, тъй като капитулацията на Япония вече е била ясна. Но от друга страна режисьорът не пропуска да поднесе и извинението, че с бомбата са били спасени много животи на войници, отишли да се бият в Япония.

Килиан Мърфи в „Опенхаймер“, Снимка: Форум Филм

Режисьорът разчита на изключително ярки имена в киното, дори при второстепенните персонажи, но разпръснати в сложната сюжетна рамка, част от тях не успяват да разгърнат актьорския си потенциал като учените, в чиито образи влизат Джош Хартнет, Кенет Брана и режисьорът Бени Сафди, както е странна и кратката поява на Рами Малек като адвокат на Опенхаймер.

В същото време е подчертано силно екранното присъствие на Килиън Мърфи. Актьорът е безупречно слят с персонажа, физически отслабнал и емоционално уловил до най-малък детайл дълбочината на моралния сблъсък на героя му – на гениалния ум, носещ вината – индивидуална и колективна. Веднъж американският Прометей дава „огънят“, а след познанието се отваря и „кутията на Пандора“, която въплъщаваща представата за загубеното равновесие в света.

Смисълът на това е пресъздаден, чрез знаков епизод, в който разговарят големите умове Айнщайн и Опенхаймер, констатирайки, че вече нямат власт над случващото се и творението е „погълнало“ родителите си. Тяхната среща отключва още куп събития, сред които и обидата на основния антагонист Люис Щраус (Робърт Дауни Джуниър) – бивш министър на търговията на САЩ, който „приковава“ американския Прометей, като го наказва с изслушването му през 1954 г. с разсекретени документи и накърнява неговата репутация.

Робърт Дауни Джуниър в „Опенхаймер“. Снимка: Форум Филм

Робърт Дауни също е блестящ и неразпознаваем на екрана, като събирателен образ на егоцентризма на времето, което не може да се съревновава с гения, но игнориран от интелектуалните умове, демонстрира надмощие върху тях със силата на отмъщението.

Други персонажи, върху които Нолан задълбочава вниманието си и приноса им в ставащото около Опенхаймер, са военният ръководител на проекта Лесли Гроувс, изигран от Мат Деймън, приятелката на Опенхаймер Джийн Татлок – Флорън Пю и съпругата на учения Кити Харисън (Емили Хънт).

Без да прави високомащабен екшън, Кристофър Нолан („Мементо“, „Черният рицар“, „Тенет“, „Интерстелар“, „Дюнкер“) снима на 65 мм лента и се възползва от 70-милиметровия формат IMAX. Оставя звукът често да изпъква пред картината, за да предаде емоционален заряд в определени епизоди, пресъздаващи ключови моменти, от чиито последици човечеството още се ужасява.

Засягайки годините от най-тъмната част от историческото минало, Кристофър Нолан насочва вниманието право към съвременния дискурс, където унищожението на света – покрай войните, глобалното затопляне и появата на изкуствения интелект – изглежда все по-допустима заплаха. Напомня за това, до което е довело знанието и превръща първоначалната радостна превъзбуда от него в мрачно предзнаменование за бъдещето.

Може да харесате още