С реверанс към старомодното: „Мисията невъзможна: Пълна разплата“

от Петя Славова

Още в края на 60-те години Стенли Кубрик поставя въпроса за изкуствения интелект и потенциалните опасности за човечеството, прикрити от първоначалното въодушевление на прогреса. В седмата част на „Мисията невъзможна“ Том Круз отдава почит на киното от онова време, като продължава темата, но в години, когато спирането на този процес изглежда безвъзвратно невъзможно.

Героят на Круз – Итън Хънт е вмъкнат в поредната невъзможна мисия, в която обаче всички високи технологии, с които разполага неговият екип, се оказва, че работят срещу него, тъй като са управлявани от много по-интелигентна машина, която пресмята всевъзможните бъдещи ходове на противниците си в сложен алгоритъм и не дава особен шанс да бъде победена.

Така битката между Хънт със света или по-скоро с изкуствения интелект, наречен във филма „Същността“ изглежда като мрачно предсказание, което така или иначе ще се случи. Героят се принуждава да се върне към старомодните начини, които дават (макар и минимален) шанс за успех. Така единствените работещи методи са добре познатите от миналото: ловко джебчийство, ръкопашен бой, хвърляне на ножове, а в една от запомнящите се сцени всички секретни файлове на тайните държавни организации се свалят от компютри, за да се печатат от работливи машинописки. Любопитно е да се гледа как в свят, в който високите технологии диктуват вкуса и развитието, киното с филм като „Мисия невъзможна“ се връща към методи от миналото, изглеждащи старомодни дори за автори като бащата на съспенса Алфред Хичкок.

Идеята, че новите технологии погубват човечеството идва съвсем в крак със случващото се в Холивуд, където стачката на сценаристи и актьори е провокирана и от засиленото навлизане на изкуствения интелект в киното.

Реверансът към старите похвати е налице, като е подкрепен именно от истинското общуване между хората и идеята, че човек може да вярва на някого, само ако чуе думите му на живо, без да се доверява дори на телефонно обаждане, което също може да е фалшиво.

Режисьорът Кристофър Маккуори, който участва и като сценарист на продукцията, ситуира голяма част от действието в затворени пространства, като бързодвижещ се влак. Подобен похват е добре познат и използван в киното. Той действа положително на сюжета, като веднъж води до повишено напрежение, поради невъзможното бягство на персонажите в клаустрофобично пространство, от друга страна се връща към класическата линия, в която релсите са превърнати в метафора на живота, където всяка грешка може да накара главните герои да кривнат от правия път.

Авторите не лишават аудиторията и от многобройни каскади със съревнования с мотор на ръба на скала, скачане с парашут и преследвания из тесните улички на претъпкания с хора Рим. И докато върви дискусията кой да бъде следващият Джеймс Бонд, Круз като че ли е наясно, че никога няма да изиграе този образ – първо, защото не е британец, второ, защото е твърде нисък и трето – защото възрастта му вече не го позволява. Но още през 1996 г. той става такъв персонаж, получаващ най-невъзможните мисии, в които доверието към всеки е кът, независимо къде стои в йерархията на шпионажа. Специално място имат и красивите дами – независимо дали са от страната на добрите или не. Тук в лицето на героинята на Ребека Фъргюсън – агент на МИ6 – е Ванеса Кърби като Бялата вдовица и новата партньорка на Итън с потенциал за романтична връзка (Хейли Атуел).

Отделено е и специално внимание на две мъжки партньорства – едното е на компютърните специалисти, които са дясна ръка на Итън – Винг Реймс и Саймън Пег, а другото е на агентите на ЦРУ (Шей Уигъм и Грег Тарзан Дейвис), които объркват действието и внасят допълнителен драматизъм с комични елементи, неясно до последно дали биха били в помощ на героя на Круз или обратното.

Маккуори, работил и върху предходните две „мисии“, умело води действието, като използва удачно невъзможността да се използват високите технологии и вмъква в тази линия важна доза хумор, нужен за и без това дългото повествование. Но въпреки него, седмата мисия остава мрачна аларма, насочена към бъдещето, в което компютрите отнемат човешките способности за общуване, социализация и вяра на човек в собствените си способности.

Може да харесате още