Дида е лошо момиче. Тя тормози по-слабите в клас, проституира, но в същото време ужасно силно се нуждае от подкрепа. Родителите ѝ отдавна са я изоставили. Майка ѝ живее в Америка, бащата е под постоянно въздействие на алкохола и не е наясно дори какво се случва в собствения му дом. Маргарита Стойкова влиза в този сложен образ във филма на Яна Титова „Диада“ и умело извлича драматизма в него. Придава му силен заряд, като преобръща представите за насилник и жертва.
Как спечелихте Яна Титова, за да ви повери главната роля?
След като заснехме филма, Яна каза в едно интервю, че не си е представяла мен в главната роля. Визията ѝ за тази героиня е била съвсем различна. Всъщност вече се познавахме, покрай снимките на един сериал. Разбрах за кастинга, който прави, и я попитах дали мога да участвам. Тя ми каза: „Трупай опит“. Така започнахме да се виждаме кръг след кръг. Много силно исках тази роля и усещах героинята с всеки изминал етап от кастингите. Беше магично цялото преживяване. След всеки кръг се прибирах, убедена, че нещата са се получили, и това усещане може би съм го предала и на Яна. Целият филм мина с тези преживявания, които двете си предавахме една на друга.
Споделихте, че сте израснали в Пловдив, в подкрепящо семейство. Как близките приеха участието ви в този проект?
Бях на 18 години и сама подписах, че ще участвам. Все пак родителите ми ме попитаха: „Сигурна ли си? Това е нещо голямо! Сигурна ли си, че можеш да поемеш тази голяма отговорност?“. Моята интуиция ми подсказваше, че мога. Знаех какво ми предстои. По време на снимките много се отдалечих от семейството си. Бях в Ямбол, а Яна взе телефона ми. Баща ми не искаше да се намесва в процеса. Но сестра ми беше сред масовката на децата във физкултурния салон. Тя дойде за един снимачен ден. Става въпрос за средата на снимачния процес. Беше с майка ми. Аз вече се чувствах изцедена. Мама нищо не ми каза, а по принцип е от бъбривите жени. Усети, че нещо друго ми се случва. Дадоха ѝ слушалки и гледаше снимките през целия ден. После не успях да се свържа с нея, защото, както казах – нямах телефон. Но по-късно, когато отидохме семейно на море, тя ми сподели, че ме е видяла все едно съм в транс. Наистина не можех да комуникирам на ниво Маги. Бях Дида през цялото време. Дълго време ми трябваше да укротя тези емоции.
Имаше ли епизод, който ви се стори по-сложен?
Чисто физически ми беше труден епизодът в часа по математиката и избухването на героинята ми. Беше сложен каскадьорски – физически. Тази сцена беше заснета за 17 часа. Това е цял ден и само с две камери. В началото всичко си вървеше, но в един момент усетих умора. По-късно, като говорих с професионални актьори, те ми казаха, че никога не трябва да изкарвам емоцията от мен, а от персонажа си. Така, както певецът от диафрагмата изкарва гласа си. Но тогава изкарвах всичко от себе си. От мои лични мотиви, от натрупването, което Яна наслагваше, понеже ние снимахме хронологично и в един момент бях много изцедена физически и психически. Загубих си и гласа. Сцените се натрупваха, синините по краката започнаха да се виждат. Другият силен момент, естествено, е финалната сцена на покрива. Емоцията беше доста шокираща и за мен самата. Не помня този момент на снимки. Само накрая Яна дойде и ме прегърна. Направихме два дубъла само един след друг. И това беше.

Колко е близка до вас Дида?
Изобщо не е. Дори не съм срещала такъв човек в живота си. По-скоро съм вкарала нещо мое лично в нея. Тази борбеност, която Яна искаше, притежавам в живота ми. Иначе нямаше да взема ролята. Но със сигурност персонажът е много по-различен от мен. Сега мога да кажа, че още има нещо от Дида в мен. Със сигурност не злобата, но нещо остана и това е много хубаво. Гледам на живота по друг начин.
Близо сте и до ученическите години. Толкова ли са безпомощни учителите в клас, каквито помним и от нашето детство?
Завърших тази година. Вече съм на 19. За това време съм сменила шест училища. От Пловдив съм, но последната година дойдох в София. Със сигурност съм виждала такива ситуации и подобни учители. Интересно е, че сега преподаватели, като гледат филма, отричат такова поведение и са убедени, че в тяхното училище такива неща не се случват. Много е важно да започнем да си признаваме проблемите, включително и учителите. Особено учители, които са в положението на героинята на Силвия Лулчева, която е в ролята на жертва. Те трябва да говорят, за да се случи промяната.
Този филм не е само за децата от проблемни семейства, а е събирателен образ на детето – веднъж изоставено от родители, учители, институции. Като млад човек как виждате възрастните – толкова лесно ли се забравя детството, тийнейджърството?
Явно да. Виждам и в моите родители, които са много подкрепящи, че трудно приемат решенията на децата. На татко не му беше никак лесно да приеме избора ми да стана актриса, а не лекарка. Така че възрастните правят грешки, но им е трудно да си ги признаят. Явно им е сложно да усетят, че детето, което са отгледали от бебе, но то вече е пораснало, мисли по-трезво. Времената се променят, а възрастните е добре да се вслушват в децата, защото те са бъдещето.
Отказваме да видим, че сте пораснали, ли?
Манталитетът се променя. А много възрастни отказват да навлязат в промените и да видят, че този дигитален свят, който толкова им пречи, не е само опасен. Той ни заобикаля. Има и още нещо обаче: те със сигурност трябва да са по-открити към децата си с техните проблеми. Ако нещо не се случва в работата им, да го споделят с детето си. То пък тогава може да им разкаже нещо за всекидневието си в училище. Нужен е диалог. С Яна (Титова) и Алекс (Алексиев) си говорихме, че е хубаво този филм, който е за 14+, да се гледа от деца с родителите им. Така може да се отключи дискусия, която не се води просто на вечеря.