Обли фигури, но в различни овални форми, които аха да се докоснат, но не го правят, са събрани в картините на Полина Стоянова, която може да видите в Gallery ARTUR.
Всяка една се усеща като да е направена от различен материал. Някои са с реснички, други са настръхнали и запълнени сякаш с наситено вещество. Може да се приеме като метафора как всеки различен обитава едно пространство, без да губи себе си.
Творбите – акварел, са нарисувани от Полина Стоянова малко след като става майка, а светът попада в клопката на COVID пандемията.
„Докато хората бяха много интензивно заедно, изведнъж дойде изолацията, която промени обстановката и всички започнаха да се отбягват. Този процес резонира в главата ми, докато рисувах. Нямах за цел да изобразя конкретно ситуацията. Нашето материално присъствие, което понякога се разминава, друг път се доближава, ме вълнуваше. То запазва идентичността си, без да се слива напълно. Такова усещане вложих в картините, на времето, което всички сме преживели“, разказва художничката.
По професия е аниматор. Дипломира се в Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ с бакалавърска степен по анимационна режисура. От 2008 г. работи в областта на илюстрацията и графичния дизайн, анимацията и мултимедията.
Всяка техника ѝ е интересна. Тази изложба идва след предшестващата „Тайната градина“, която открива миналата година и е изключително флорална, посветена на птици и плодове, инспирирани от гоблени от 17. и 18. век.
Желанието ѝ е да експериментира и постоянно да намира нещо ново. „Това ме кара да се замисля дали, ако не се съсредоточа върху едно средство за изразяване и намеря нюансите му, няма да е по-добре. Но засега съм поела по този път.“
Като малка и в юношеството си Поли много рисува с акварел и тази изложба е своеобразно завръщане към детството, и то в момент, когато самата тя става майка. Тази връзка идва неосъзнато, а може би не.
„Заради икономическото състояние на страната и най-вече на нашето семейство разполагахме с един сет акварели.
Майка ми и баща ми ми казаха, че са много хубави, и аз ги дълбаех, дълбаех да изкарам цвят, но той все не излизаше. Наскоро вече си купих меден акварел по-хубав клас и се оказа, че няма нищо общо с онзи, с който съм се борила толкова години.
Та хем се завърнах към миналото, но го и преоткрих и видях, че някои неща мога да ги оставя да се случват самостоятелно без моята намеса. Оказах се много продуктивна в един момент. Идеите идваха една след друга, имаше медитативност в създаването на тези форми, които не изискват конкретна визия и старание да се доближиш до нещо да изглежда по определен начин“, разказва Поли.
В процеса на работа избягва от всякакви конкретни форми. През годините се е занимавала с всякакъв стил на визуално творчество и най-вече в колаборация с други хора, в проекти с други хора, общи идеи. „В един момент много се натоварих от всичко и се изгубих тотално. Исках да започна нов стил и да е нещо, което има тема и развитие, но да е обвързано с моите представи и желания за изказ и теми, които ме вълнуват. За да стане това, ми беше необходим абсолютен рестарт. Всъщност тези картини са точно този рестарт – визуализиран.
Бях натрупала и една палитра, която започна да се повтаря през годините. Предимно рисувах с акрил, дигитално. Това са все техники, които изискват доста наситена цветност и по-сериозно стоят тоновете, поне според това, което аз създавах.
С „Глобули“ преоткрих акварела. Много ми хареса идеята, че можеш просто да го оставиш той сам да създаде картината. Акварелът е много красив материал. Нежно се разлива. Докато при акрила, дигиталната рисунка, маслото, рисувала съм и със спрей – с тях трябва много активно да участвам.“
Тази изложба се оказва ново начало за художничката и като тонове. Влиза в една гама – по-фина и ефирна. С повтарящи се мотиви, но до определена степен сами избрали формата си върху листа. Една свобода, от която всеки се нуждае, дори и след време на пандемия.