Познаваме Иван Панев от участието му във филми като „Хайка за вълци“, „Патриархат“, „Колобър“, „Номер едно“, „Хиндемит“. Той завършва актьорско майсторство в първия клас на Стефан Данаилов. В новия театрален сезон играе в Сатиричния и Музикалния театър, като сред представленията в репертоара му са „Милионерът“, „Провинциални анекдоти“, „Влюбеният Шекспир“, „Една задръстена звезда“ и други. От 29 септември може да го видим в нова роля – тази на режисьор. Игралният му пълнометражен дебют „След сезона“ тръгва по кината. Преди него Иван Панев снима късометражния „Чужденец“ и телевизионния „Братът на охлюва“, селектиран през 2009 г. в официалната програма на Prix Europa, Берлин.
Много актьори са изкушени от професията на режисьора. Разкажете кога осъзнахте, че и вие искате да тръгнете по този път.
Човек трябва да качва някакви стъпала. Не бива да се застоява на едно място. Това е мое вътрешно усещане, което се засили през 2002 г. Осъзнах, че режисурата е съвсем естествено продължение на пътя, по който съм поел. Реших да не е театрална, а кинорежисура, защото дава повече възможности. Винаги съм се чувствал добре на снимачната площадка, особено като актьор. Някои колеги се оплакват от дългото чакане на терен, от това, че е трудно – студено, топло, условията не са добри.
За мен присъствието на снимачната площадка е било удоволствие и много ме е забавлявало, като в „забавлението“ влагам усещане за вътрешна свобода. Така кинорежисурата дойде като естествен преход да погледна към изкуството, с което съм се занимавал от друга гледна точка. Затова и неслучайно избрах да уча пет години, а тя да не бъде за мен само магистратура или специализация.
Исках да мина целия курс, защото, за да станеш режисьор, трябва да смениш мисленето си, което е различно от това на актьора. Натрупах нови идеи, контакти, познанства и най-вече това, което търсих – различна гледна точка. Започнах да гледам на киното от нова светлина, свързана с неговата сложност на правене.
Помогна ли ви актьорството в работата ви като режисьор? Как протече процесът по време на снимките в „След сезона“?
Най-съществено беше общуването. Целях да има разбирателство, спокойствие, творчество. Важно е да има добра атмосфера за работа, която да не потиска, да не създава излишни емоции и напрежение. Искал съм с мен да работят така и съм се старал това да дам на екипа. Погледът на актьора е насочен към определени действия, важна реплика или жест, изобщо – конкретни неща.
Докато работата на режисьора е да вижда цялото и да води разказа правилно. Това не означава, че има само един начин, но всички тези дребни неща, които актьорите измислят и предлагат, трябва да бъдат подредени смислово. Разказът да върви гладко, хората да възприемат добре историята, да я разберат и в крайна сметка да получат това, което сме искали да им кажем. Работният процес при нас беше много събран. Имахме кратко време за репетиции.
Това е основното нещо, което трябва да се свърши преди началото на снимките. В нашите сгъстени програми няма много време за репетиции. Моята работа по време на снимките е да следя да изпълним тази програма, която сме си заложили по време на репетициите.
Винаги съм се радвал, когато актьорите работят с мен. Старал съм се да им дам основата. Да им кажа кое за мен е най-важно в дадения епизод. Говорим по какъв начин, през какви етапи трябва да мине в епизода, за да постигнем целта му. Оттам нататък оставям те да изберат правилния начин.
Работили сме много и по текста, за да може той да им бъде присъщ. Всеки актьор по някакъв начин доближава ролята до себе си и същевременно той се доближава до нея. Думите трябва да му звучат естествено. Един диалог търпи малки корекции, за да бъде много по-близък до актьорите. Радвам се, че с всички, с които работихме, се разбрахме предварително. Гледахме в една посока и по време на снимките я следвахме.
Идеята за филма идва преди десетина години. По нея работят Дочо Боджаков и сценаристът Марин Дамянов. С Дочо Боджаков вие участвате и в други проекти като „Следвай ме!“ и „Английският съсед“. Как станахте режисьор на „След сезона“?
Бях поканен от продуцента и сценаристите да участвам в този проект. Познавам се с Дочо Боджаков и Марин Дамянов още от време на следването ми. Там се заздрави нашата творческа връзка и мисля, че това е била една от причините да ме поканят за режисьор. Явно са счели, че моята вътрешна чувствителност е подходяща да направя този филм.
А вас с какво ви спечели проектът?
В момента, в който прочетох сценария, усетих, че искам да разкажа тази история. Филмите трябва да показват истини за това как да постъпваме и как – не. Когато историята е нечестна, си личи. Няма логика в нея, докато в този разказ имаше цялостност. Двама души, които се опитват да се срещнат и не успяват.
А какви са причините, разказва самият филм. Също идеята на несбъдването ме вълнува. Човек понякога пропуска съзнателно някои неща в живота си. Прави избори, живее с тях. Темата за избора е много важна, за неговата осъзнатост. Затова и аз насочвам вниманието на зрителя натам, да бъдем осъзнати, да виждаме всичко около нас, да не сме се вторачили в едната посока.
Да преразгледаме ситуацията от всички страни, за да изберем правилно. Това прави нещата по-сложни. Хората в забързания си живот често не искат да се задълбочават в съответните ситуации, а ми се ще да бъдем малко по-мислещи. Тогава ще сме и по-добри.
По-голямата част от снимките са в екстериор. Природата също играе важна роля във филма.
Снимките в екстериор са по-сложни. Винаги режисьор, оператор отиват на терен предварително, за да са наясно с особеностите на мястото, на което ще се снима. В екстериора има нещо, което не ни е подвластно. Времето е Божа работа и винаги има една несигурност при снимки навън. За разлика от снимането в апартамент например, който може лесно да бъде подреден според изискванията на камерата.
Също така интериорният филм е по-близък до театъра. Създава усещане за камерност въпреки големите размери понякога на декора. Снимките навън носят повече широта. Една и съща история в две различни пространства се променя. Тази отвън придобива обем.
Природата придава важност, всеобща валидност за историята. Прави я да прилича на притча, мит, приказка. Не е толкова конкретна, колкото при определен декор. Природата създава също така усещане за вечност – морето е вечно, небето – също. В процеса на работа при подготовка на нашия филм се оказа, че и по наша воля, и неволя, снимахме само два дни в интериор.
Всичко останало беше заснето навън – на плажа, на скалите, в пещерите, в морето, около къщата и заведението, където пребивават главните персонажи Стела (Йоана Буковска-Давидова) и Асен (Пенко Господинов). Природата също създава подтекст, помага. Тайната – миналото, онова, което е проблемно, се случва в пещерата, докато новата любов е на скалите и в морето. Това работи подсъзнателно за зрителя. Важно е да си даваме сметка как работят декорът и мястото на снимките. В нашия случай с оператора Христо Генков използвахме даденостите на природата максимално.
Филмът е показван на няколко фестивала и тръгва на 29 септември в цялата страна. Ще има ли срещи с публиката?
Хубаво е да има. Бяхме и на фестивали, като сред най-големите беше този в Гоа, Индия. Появихме се в секцията световно кино и бях много приятно изненадан и развълнуван, че оцениха добре филма. Имаше доста публика. Изгледа се с интерес. Някои от хората бяха засегнати от изненадващия финал. Разговаряхме, имаха въпроси, но това е нормално. Всеки реагира по различен начин.
Какво кино харесвате – жанрово или авторско?
Определено жанрово. Обичам чуждите истории. Споделям отговорността с други хора и ми е по-комфортно. Обичам стойностния разказ. По дух не съм голям експериментатор. За мен е важно историята да е разказана адекватно, просто, без излишна метафора. Разказът да е изненадващ, да има обрати, които да са построени правилно. Харесвам жанровото кино, защото то е максимално близо до обикновения зрител. Пренаситени сме от всякакъв вид крайности по кината. Трябва да се спазва мярка в изкуството. Тя е важна и в драмата, и в хумора. Винаги съм харесвал филми, които притежават тази мярка, да ме считат за достатъчно интелигентен, че да се досещам какво се случва, без да ми го показват директно.
Зрителят не трябва да се подценява. Понеже сме пренаситени в тази посока, ставаме немарливи, лениви. Когато има някаква загадка, интересът остава. Хубаво е да има нещо недоизказано, недовършено. То е като иронията – тя е индиректна, носи енигматично удоволствие. Винаги съм се чувствал удовлетворен, когато виждам по този начин разказана история, и предпочитам и аз така да разказвам. Авторското кино предполага вкарване на собствена идея и форма. Има своето място. Неслучайно се нарича авангардно кино. Жанровото кино и у нас трябва да бъде политика – да се правят исторически филми или детски.
Трябва да се обръща внимание на жанра. То, разбира се, не е фестивално кино, няма да спечелим големи награди, но може да спечелим аудиторията и българската публика да гледа български филми. Също така малко задълбахме в драмите. Комедиите, които излизат у нас, са неопитни. Все залитаме по гротеската, по-друг тип комедия. Харесвам в киното качествения диалог, добрите актьори и невидимата режисура.
Това е нещото, което искам като режисьор – присъствието ми да не е натрапчиво. Показността ми е далечна и затова не правя и авторско кино, където има малко повече его. А аз не съм негов привърженик, дори като актьор.
