„Винаги съм се чувствал добре, когато съм на път,“ казва Вим Вендерс, който отделя специално място именно на пътя във филмите си. С автора на „Криле на желанието“ и „Пина“ се срещнаха деца от България в рамките на проекта „Срещи с младото европейско кино“, който се състоя в края на юни, а сред организаторите на събитието е режисьорът и учител Даниел Симеонов.
Пътят на този преподавател също е много интересен. След като преживява класически бърнаут в София, Даниел решава да подреди живота си, тръгвайки или по-скоро – завръщайки се към своето село Ъглен. След подготовка за учители в програмата на „Заедно в час“ започва да преподава английски в съседното село Дерманци, но междувременно освен този предмет решава да покаже на децата, че могат да се изразяват не само чрез по-познатите литература, музика, изобразително изкуство, а и чрез кино.
Даниел Симеонов приема идеята на „Заедно в час“, че образованието има мисия. Припознава я като ценност и вече няколко години всекидневно преминава седем км разстояние, за да преподава и създава Киноакадемия. Покрай тази своя дейност се запознава с Ралица Асенова – един от създателите на „Арте Урбана Колектив“, сдружение от артисти, професионалисти в областта на културата, и както пише в книгите: „Останалото е история“. Заедно започват да работят по различни проекти, като единият е именно този, който позволява на български ученици да участват в Международния фестивал във Висбаден, Германия „A nous le cinema!“ („Киното е наше!“).
Учениците от училище „Неофит Рилски“ в село Дерманци и от столичното 81 СУ „Виктор Юго“ представят свои филми пред знаменития режисьор Вендерс, които по-късно се прожектират и в София. Между 20-и и 25-ти юни в столицата по време на „Срещи на младото европейско кино“ Даниел разказа за резултатите на „Кино в училище“, което включва различни киноклубове. Преподавателят беше водещ и на последната дискусия в рамките на проекта, свързана с прожекцията на „Страхът изяжда душата“ на Райнер Фасбиндер – колекцията на CinEd – (платформа с 21 късометражни и пълнометражни филми, които са достъпни за всички учители и ученици след регистрация).
„Става въпрос за изключително провокативен и актуален филм, който трудно достига до училищата, тъй като темата му се приема за тежка. Но всъщност е само актуална. В нея се засягат две големи табута отпреди 30 години, останали и в нашето време. Продукцията е представена в Кан през 1974 г., а темата звучи изключително актуално днес, което е ясен знак, че проблемите, които засяга, не са решени. Фасбиндер точно описва тесногръдието в обществото. От една страна главните персонажи са двойка с голяма възрастова разлика. От друга – единият от тях е емигрант, гастарбайтер. Филмът поставя на дневен ред темата за социалното приемане, до колко сме отворени да приемем другия, различния. Изведен е казусът за расизма като цяло“, разказва Даниел, за който като учител е особено интересно да проследи какво става в учебните заведения в страната и как там се приемат хората, принадлежащи към различна култура.
„Бежанци, ксенофобия, псевдопатриотизъм. Това е разговор и за баланса на силите между женското и мъжкото начало. Главната героиня е до голяма степен еманципирана и не се притеснява да има връзка с мъж от Мароко“, допълва още учителят и разяснява, че освен социални, политически и джендър въпроси, филмът поставя и много теми, свързани с езика на киното – кадри, цветове, операторска работа, монтаж.
Всъщност в колекцията на CinEd – пак проект с участието на Ралица Асенова и Даниел Симеонов, са включени филми на едни от най-значимите представители на Немската нова вълна като Фасбиндер, на Френската нова вълна – Жан Люк Годар и на Румънската Нова вълна – Раду Жуе с „Най-щастливото момиче на света“. Не са пропуснати и финландският творец Аки Каурисмаки, както и иранецът Абас Киаростами. С такива предложения децата съвсем естествено опознават световното кино, универсалният разказ вече не им е достатъчен и дори филмите на Уди Алън им се струват „стандартни, дори скучни, защото тонът им е прекалено ясен“.
Затова и Даниел Симеонов не е съгласен с мисленето на голяма част от преподавателите, които са привърженици на идеята да се показват на децата само филми, които по презумпция биха им били интересни.
„Важното е да ги подготвиш и да ги завъртиш във водовъртежа на процеса. Да, има моменти, които не се разбират, но както казват моите ученици: „Не е нужно напълно да разбираш филма“. Така започва да им прожектира откъси от световното кино, които са специално подбрани от киноспециалистите и в проекта „Киното 100 години Младост“.
Учениците гледат откъси и после снимат по предварително зададена тема свой филм. Всяка година тя е различна, а заснетият материал се представя от децата в чужбина. Миналата година гостуват в Париж, а тази – във Висбаден, където именно е и срещата с Вим Вендерс. Режисьорът дошъл „топъл от Кан“, готов да отговаря на въпросите на децата, които предварително вече са гледали откъси от „Париж, щата Тексас“ и „Криле на желанието“. Един от учениците го попитал как постига толкова силно киноизображение във филмите си, което да оставя усещането за автентичност към съвремието. „Беше много вълнуващо дете от село Дерманци да има пряк контакт с легенда на световното кино, който още прави филми“, уточнява учителят.
Преди да стартира програмата всяка година и Даниел, и други преподаватели заминават за Франция на обучение от известния френски кинокритик Ален Бергала, който подготвя теоретично темата, която те после ще представят на децата и я представя. „Този проект е изключително важен за нас, защото и аз научавам преди учениците нещата и различната гледна точка, разказва преподавателят като работата на него и колегите му е свързана да изследват как киното използва ресурса си да разказва история като я съчетава с игра, време, мотиви, усещания – мирис, вкус, докосване. По този начин децата могат да работят с изразните средства на това изкуство, да „четат“ езика му и неща, които преди са били непознати за тях и са влияели подсъзнателно, сега да изглеждат далеч по-ясно. Именно, това е и крайната точка за постигане.
„Не подготвяме кадри за Холивуд, а възпитаваме критична аудитория, която разбира киноезика“, разказва Даниел Симеонов и покрай това разбиране на киното и света е убеден, че децата започват да разбират и себе си. Човек може да бъде по-полезен, ефективен и в житейските си перспективи и в образованието си.
Преподавателят вярва, че това, което е припознато като ценност в образованието не е автоматичното повтаряне на информацията, а компетентните знания и умения. Той вярва, че киното може да ги развива като помага на децата да работят в екип, да са критични, да разбират как се прави краен продукт. „Киното е събирателно изкуство – в него има музика, слово, изобразителни средства и ти дава поле за работа.“ Така започват и редица упражнения: децата правят алтернативна музика на тема или пишат алтернативен диалог. Гледат сцена от филма и я продължават по различен начин. Инструментите са безкрайни и съдействат за развиването на закърнялата грамотност у подрастващите. По думите на Даниел, става въпрос за огромен ресурс, който обаче още не е припознат от българската образователна система.
„Има голям проблем у нас и особено в т.нар. елитни училища, които се различават от селските. В първите има една цедка, която е след матурите в 7ми клас. Там влизат ученици, които са изпълнили критерия за „добър ученик“. Но какво е „добър ученик“ в 21-и век,“ пита Даниел Симеонов и допълва, че в днешно време е важно да можеш да преведеш уменията си на пазара на труда.
Училищата, по думите му, се разделят на такива, които подготвят за матура и извънкласните занимания там са по-скоро проформа, защото децата трябва да запаметяват определени теми. Но във вторите – в малките населени райони – се набляга на интересни проекти, които именно са важни за подрастващите.
„Надявам се, новият министър да тръгне по този път, защото много изоставаме в това отношение. Децата ни не могат да разсъждават, когато видят непознат текст. Те не го разбират, защото не са наясно със света около тях. Киното е точно такъв инструмент, който може да го обясни“, разказва Даниел. За него въпросът „защо“ е особено важен да се задава на децата и отговорът не е „защото е готино“, „защото, така ми харесва“. В такива ситуации се усеща подготовката им. Отговорът винаги е отворен, не е математически точен. Децата в училището, което преподава, вече са се научили да се изявяват, докато въпросът за личното мнение и впечатление много често е оставен на заден план в по-голямата част от училищата в страната.
Но за Даниел приоритет на всички трябва да е емоционалната грамотност на децата, възможността да общуват с другите, да си намерят мястото под света, да са добри хора. Според него много хора все още не искат да допуснат тази мисъл – че светът, в който живеем, е различен, което означава, че трябва да е различно и образованието, а с това е различен и начинът, по който учим хората да живеят.
