Новият филм на Мартин Скорсезе „Убийците на цветната луна“ (Killers of the Flower Moon), посветен на истински престъпления, излиза на 20 октомври в САЩ и Великобритания. У нас може да се види по време на фестивала Синелибри.
В разговор с Том Брук за програмата на BBC Talking Movies, американският режисьор разказва за работата си по продукцията, както и за състоянието на филмовата индустрия.
Скорсезе
съвсем не е оптимист за бъдещето на киното и с копнеж си спомня за миналото, когато големите студия са създавали „сериозни произведения, дори сериозни комедии“. По думите му, парите в днешно време са за франчайзинг, за екшън филми и „там ще останат“, докато днешните независими филми, където тази форма на изкуство продължава да процъфтява, не получават платформите, които заслужават.
Режисьорът на „Разяреният бик“, „От другата страна“, „Вълкът от Уолстрийт“ коментира сегашната вълна от блокбъстър франчайзи: „С напредването на възрастта се опитвам да разбера къде, по дяволите, да прекарвам времето си. Не мога да го направя с тях“, уверен е той.
Това мнение е в унисон с често цитираното интервю, което той даде преди четири години за списание Empire, в което заяви, че филмите за супергерои на Marvel приличат на „тематични паркове“ и „не са кино“.
Всъщност Скорсезе никога не е бил голям играч в студийната система, но „Убийците на цветна луна“ по свой начин е рядък пример за високобюджетната „сериозна работа“, която според него е изчезнала. Продукцията е три и половина часова епична адаптация на книгата на американския журналист Дейвид Гран „Убийците от Оклахома и раждането на ФБР“, с участието на звезди, с които Скорсезе неведнъж е работил като Робърт де Ниро и Леонардо ди Каприо.
Филмът разказва за убийствата на много членове на местната общност в Оклахома през 20-те години на миналия век, когато членове на племето Осейдж са убити при мистериозни обстоятелства в периода, станал известен като „Големият терор“. Случаят предизвиква голямо разследване на ФБР, в което се включва и самият Дж. Едгар Хувър.
Това е първият уестърн на Скорсезе, но също така е и криминална драма – жанр, в който авторът има доста опит, и със сигурност се отличава с мачовски настроените мъже и насилието, които отдавна определят творчеството му. По-ранните му филми, посветени на нюйоркските гангстери, са истории за герои с мотивация, не твърде различна от тази на безскрупулните бизнесмени в „Убийците на цветна луна“, допълва изданието.
Както режисьорът обяснява: „Израснах в район с улична престъпност, организирана престъпност, имаше много хора, които вършеха лоши неща. Така че в тази история може да се стигне от ограбването на нечий магазин до заличаването на една нация, на коренното население.“
В днешно време много холивудски блокбастъри, особено франчайз филми, не успяват да предложат отличителен сюжет. Въпреки че Скорсезе понякога е бил режисьор „под наем“, той обикновено прави филми по свои собствени условия, които отразяват неговия глас. Той наистина цени киното, в което преобладава единната артистична визия на режисьора.
Изглежда, че с „Убийците на цветната луна“ е постигнал своето. Съобщава се, че филмът е финансиран с около 200 милиона долара от Apple Original Films, но режисьорът твърди, че е бил оставен повече или по-малко сам. „Бихте могли да кажете: „Е, това е така, защото си такъв, какъвто си, но да, аз съм вече на 80 години“. Така че успях да направя филм, без никой да ми гледа през рамото… ако гледаше, то беше много тихо“, казва той.
Скорсезе е от режисьорите в американското кино, които могат да си позволят да правят епични филми, следвайки своя почерк. Нещо, което в последно време се видя и при Кристофър Нолан с „Опенхаймер“ и Грета Гъруиг с „Барби“. И макар тези продукции да са високобюджетни и носеха личния отпечатък на авторите си, може да се каже, че подобен процес е по-скоро изключение.
80-годишният Скорсезе знае, че той и другите режисьори са изправени пред променен пейзаж, в който общата посещаемост на киното все още не се е върнала на нивата отпреди COVID. Когато става въпрос за пускането на филмите му в САЩ, той трябва да се бори с аудитория, която повече от всякога е атомизирана и политически поляризирана. Освен това в епоха, в която се следи по-внимателно кой и как е представен на екрана, Скорсезе трябва да прояви особено внимание към разказването на история като тази за убийствата на Осейдж. Той е твърдо решен, че филмът му ще отдаде нужното значение на героите от коренното население – и всъщност душата на новия му епос не принадлежи на белите мъже, изиграни от Робърт де Ниро и Леонардо ди Каприо, а на една индианка, представена от Лили Гладстон.
Именно нейното изпълнение се превърна в една от основните теми на филма. Скорсезе я забелязва в драматичния филм на Кели Райкарт „Определени жени“.
„Видях това лице, видях какво се случва с очите ѝ и си казах: „Това е тя, тя е наистина интересна“, спомня си той за въздействието, което актрисата му е оказала. В очертаващата се надпревара за „Оскар“ Гладстон води кампания, за да стане първата изпълнителка от коренното население, номинирана за „Оскар“ за най-добра актриса. Въпреки че Скорсезе има страхотна репутация, няма гаранция, че „Убийците на цветната луна“ ще бъде касов триумф.
През 70-те години на миналия век, когато режисьорът е в разцвета си, филми като „Кръстникът“ са способни да обединят публиката по целия свят. Скорсезе се съмнява дали киното все още има същата сила да обединява публиката.
„Не съм сигурен, надявам се да може – казва той. – Може и да греша по този въпрос, но проблемът е, че филмовият пейзаж е фрагментиран. Филмите се правят за определена група… Имате филми, направени за различни групи от различен пол, различна сексуалност и т.н. Те трябва да са филми, всички заедно.“
През ноември Скорсезе ще навърши 81 години, а има филми, които все още би искал да направи. Когато решава на какво да посвети силите си, той си спомня съвета на легендарния ирански режисьор Абас Киаростами: „Той ме погледна и каза: „Не прави нищо, което не искаш да правиш. Просто не го прави. И аз знам какво имаше предвид.“
Всъщност режисьорът ветеран гледа на филмопроизводството в днешно време доста прагматично. „Всичко се свежда до това какво е в кадър, къде да поставиш камерата и къде да прекараш каквото ти остава от живота, за да разкажеш една история. Струва ли си?“
