Новата пиеса на Ясмина Реза „Джеймс Браун носеше къдрици“ отпразнува своята премиера в Мюнхен. Тя разказва за хора, които смятат, че са се родили в грешно тяло. Мнозина обаче ще сметнат за обиден начина, по който драматургът пренася на сцената дебата за транссексуалността.
Двама млади бели мъже седят в психиатрично отделение. Единият казва. „Аз съм Селин Дион“. „Аз съм голям чернокож мъж“, казва другият. Идва психиатърът и казва. „Тук има безопасно място“. Това, което звучи като злокобна шега без поанта за авантюристичните капризи на себепознанието във времена на объркване в политиката на идентичността, е най-новата пиеса на Ясмина Реза. „Джеймс Браун носеше къдрици“ е за хората, които смятат, че са се родили в грешно тяло.
Начинът, по който Реза пренася дебата за транссексуалността на голямата сцена, е почти обиден. Във време, в което саморазкриването на индивидите се смята за свещено и се предполага, че образът на самия себе си не бива да се нарушава от размисъл, Реза претендира за правото на театъра да описва изключително. Тя не приема никаква друга гледна точка освен тази на разказвача, който с лаконичен хумор витае над индивидите и техните съдби или нещастия. Ако взема страна, то – за разлика от активизма – само за разказаната реалност.
Въпреки че е написана на френски език, „Джеймс Браун“ отпразнува световната си премиера в немски превод в мюнхенския Residenztheater. Изглежда, че Реза, един от най-играните драматурзи на съвременността, обича немския театър – и той ѝ отвръща с любов. След големия успех на „Изкуство“, „Богът на касапницата“ вече е играна за първи път на немски език през 2006 г., последвана пет години и стотици представления по-късно от филмовата адаптация на Роман Полански с Кристоф Валц и Кейт Уинслет. Това прави родената в Париж авторка, която неохотно дава интервюта, световноизвестна.
В пиесите си, но и в романите и разказите си, Реза показва хора, които се оплитат в житейските си лъжи – до гротескна разправа като в „Богът на касапницата“. Разкриването и ескалацията са начинът на Реза и тя е обичана за това. В Glücklich die Glücklichen тя кара семейство Хютнер да се появи за първи път. Дори малкият Якоб е фен на Селин Дион. Един ден той обявява, че е поп певицата. Родителите се показват меко казано превъзбудени: „Живеехме с певицата Селин Дион в тялото на сина ни Якоб“.
В „Джеймс Браун носеше къдрици“ Джейкъб вече е в психиатрично отделение, където не само е обгрижван и посещаван от родителите си, но и си намира приятел. Това е типична за Реза постановка с малко герои и ясна пространственост. Режисьорът Филип Щьолцл, който е и автор на сценографията, измества пиесата в сюрреализма като във филм на Линч.
Не просто злобна шега
Якоб, изигран от Винсент цур Линден, седи щастливо на една люлка, без да страда много. Изражението му потъмнява едва когато родителите му го наричат с някогашното му домашно име, а не със Селин. Бащата, изигран от Майкъл Голдбърг, може да бъде видян как нервно меси ръцете си, тъй като преживява това като загуба на реалността. У съпругата му, изиграна от Юлиана Кьолер, тази безпомощност предизвиква забавление, което се засилва до степен на избухливост. Тя може да се смее на видимо поразения мъж в къщата, но е не по-малко безпомощна.
Приятелят на Якоб Филип (Йоханес Нусбаум) е чувствителен човек до степен на семантична параноя, който при думата „джунгла“ подозира расистка забележка, насочена към него и предполагаемата му самоличност. „Във вериги като твоите нещастни предци“, подиграва се психиатърът, когато се приковава към едно дърво – сякаш от времето преди „климатичните стикери“. Лиза Вагнер играе психиатъра като безгрижен човек: винаги позитивен, винаги утвърждаващ.
Когато жената от бранша не изчезва в кадифените завеси на скутер, тя се появява по бански с плажни шезлонги. Или казва изречения като: „Филип кара Селин да се чувства приета като себе си. Почти бих казала като съвсем обикновена жена“. Или: „Филип е млад студент, който има проблеми със своята идентичност като чернокож. Когато пристигнал тук, той се обявил за Антилан, но сега се идентифицира с черния свят в диаспората“. Дали някой си мисли, че е Наполеон, Исус, Селин Дион, или чернокож човек, за психиатъра е все едно.
В крайна сметка Якоб и Филип изчезват в мъглата на своя свят на мечтите. Хула-хоп се завърта като топа в края на „Началото“, завесата пада и всички въпроси остават отворени. Сега човек може да се впусне в психологическо тълкуване и да обясни психозите на децата с неврозите на родителите или обратното. Не сме ли всички ние родени малко в грешното тяло? Защо някой се идентифицира с някоя попзвезда дотолкова, че на практика иска да я „включи“ в себе си – и празнува тази загуба на себе си като самоутвърждаване?
Пиесата не дава никакви отговори. Плаващият, мечтателен и сферичен характер на режисурата на Щьолцъл подчертава това. „Джеймс Браун носеше къдрици“ не е просто злобна шега като „Саут парк“, където Картман се идентифицира като „трансджендър“ или Кайл иска да стане велик чернокож баскетболист, докато баща му се оперира, за да стане делфин. Реза е много по-меланхолична, много по-загадъчна. „Много неща са неразбираеми за нас“, казва самата тя.
