За затворниците, проститутките и монахините на Неда Соколовска в документалния ѝ театър: с режисьорката разговаря Петя Славова

от Петя Славова

Какво е да живееш в затворено пространство, където светлината може да е кът, перспективата за бъдещето – неясна. Какви са обитателите на тези места и какво се е случило, за да стигнат до там, проследява спектакълът „Паяци“, който може да гледаме в Топлоцентрала на 19-и април и 3-и май.

Драматургичната линия следва истинските истории на хора, лишени от свобода в Централен Софийски затвор. Това е първата част от замислената трилогия на режисьорката Неда Соколовска, която се обръща към едни от най-стигматизираните социални групи – затворници, проститутки и представители на монашеството. Следващите части се „Нощни пеперуди“ и „Божи кравички“.

 Зад проекта стои екипът ѝ от „Студио за документален театър Vox Populi“, който през 2012 г. дава началото на вербатим в българския театър. Думата идва от латински и означава „буквално“, а техниката, която се използва, се дължи на предварително събрани истории, които се предават дословно от актьорите.

Погледът ви е насочен предимно към онеправданите, незабелязаните в обществото, тези, които не са на дневен ред.

Така е още от най-първия проект на студиото, който се казваше „Невидими №1“ – за хора с двигателни увреждания. 10 години по-късно – 2022 решихме да отворим нова глава по темата с още по- маргинализирани групи като например хората, лишени от свобода. Върху тях тежи много по-голяма стигма. Има по-голяма неизвестност. Това са хора, с които няма лесен контакт.

Разкажете повече за жанра вербатим.

Всичките ни проекти са създадени върху интервюта и намерени документи. Събираме ги, слушаме анонимни разкази на различни хора и след това от тях създаваме драматургичния текст. И тази истиност на текста пречупва театралната конвенция и влиза в гранична зона с журналистиката, антропологията, социологията. При всички случаи това е начин да проведем историите на едни, изолирани от обществото хора до онези, които иначе не биха ги чули. Това е медиумът – актьорът. Историята преминава през него и той му дава друг контекст, друг план, нова чувствителност. Актьорът защитава тази история и носи отговорността за нея с гласа си, своята телесност и емоции.

За хората, които не знаят за нашата работа уточнявам, че актьорите произнасят дословно думите на интервюираните. Това е един по-технологичен метод, с който работим вече 10 години. Актьорите са със слушалки през цялото време на сцената и възпроизвеждат думите на реалните личности. Това е много важно, защото този печат за автентичност и документалност показва, че ние не правим никакви интерпретации върху прототипите и не се опитваме да преразказваме живота им. Начинът ни на работа сме довели до някаква почти религиозност. Това е вербатим – идва от латински и означава дословно. Запазена е паузата, акцента, диханието, тембъра на човека, музикалността на неговия изказ.  Актьорът е един чист проводник, един свободен медиум, през който да премине този човек.

Как стигнахте до затворниците?

Тази тема винаги е била с нас. Не се е родила изведнъж по някакви външни причини. След повече от 24 спектакъла преценихме, че е дошло време и имаме достатъчно опит да поемем  тази по-тежка отговорност да разкажем историите на наистина сегрегирани групи, към които обществото има негативно отношение, по-голяма невъзприемчивост и по-голяма неприязън. Лишените от свобода са като всичко останали. И едно нещо става ясно: всеки един от нас в някакъв момент, при определено стечение на обстоятелствата може да влезе зад решетките. Всички интервюирани, участвали в този проект, са с тежки присъди, някои и с доживотен затвор. Това не дава причина да ги зачеркнем от съществуване и да кажем, че те нямат шанс да се променят.

Кое беше по-важно по време на работата с тези хора – какво ги е накарало да стигнат до там или как живеят в подобно пространство?

Това са ни изходните точки, когато отидохме да провеждаме интервютата. За нас беше важно как човек попада в затвора. Пътищата са различни. При някои от хората самата среда не им е позволила да стигнат по-далече. Те рецидивират и се връщат обратно в затвора. За един от нашите прототипи може да се каже, че целият му живот е преминал в затвора. Като дете е бил в ТВУ. Тоест и детството му е било под някаква форма с лишаване от свобода и всъщност има едва 11 месеца, в които е живял извън подобна институция. Друг наш герой ни сподели, че ако на 56 г. някой му е бил казал, че до края на годината ще е в затвора с доживотна присъда, никога не би повярвал. Неведоми са пътищата. Отивайки там, имахме приготвени въпроси. Но истината е, че като седнахме да разговаряме очи в очи с тези хора, те искаха да разкажат живота си, и в техните разкази вече се намираха всички наши въпроси.

Вие отидохте с екипа от актьори ли?

Да, ние винаги си събираме интервютата сами. За мен беше важно всеки от актьорите да влезе в сградата. Да усети атмосферата, да  се срещне с човека. Това е част от нашия процес – дава друг поглед. Актьорът по различен начин пресъздава историята, когато вече се е срещнал със своя прототип.

Актьорът ли си избира прототипа?

Не, има режисьор, който преценява кой какво да изиграе. Аз работя почти винаги с едни и същи хора. Този път поканих още две момчета, но никак не е трудно да се прецени кой за кого е подходящ. Обикновено преценката е точна и всеки актьор си обиква гласа и човека. На последното ни представление миналия месец имаше посещение на хора, лишени от свобода. Дойдоха 15 души, които са на по-лек режим и могат да излизат. Доведоха ги техните социални работници и това беше едно от най-вълнуващите неща, които са ни се случвали в нашия театър. Тази среща е неописуемо състояние. Когато прототипът се среща с актьора след неговото изпълнение. Бяхме много щастливи, защото те бяха толкова горди, толкова радостни, благодарни за това, че по такъв честен и нормален начин сме пренесли историите им към хората. Ние много се стараем да не злоупотребим, да не спекулираме, да предадем максимално искрено и честно историята на човека.

Тази етика я има и в документалното кино за разлика от игралния филм по реална история.

Ние сме хуманисти, затова правим такъв театър. Колкото и банално да звучи, имаме загриженост към човека, емпатия и желание да разклатим обществените стереотипи.

Разкажете как работите с актьорите. Преди да завършите режисура във Финландия, сте била и актриса.

Моят опит като актриса е доста нищожен. Завържих актьорско майсторство, но веднага започнах да уча режисура. Все пак това, че първоначалното ми влизане в театъра е през актьорската професия, е много важно, защото никога не чувствам отчуждение от актьора. Разбирам много добре какво му е и се поставям на негово място, докато той работи. За мен актьорът е най-важният в театралния процес. Той трябва да се чувства добре по време на репетиции и представление и аз се грижа за това. Най-голямата награда за мен е, когато актьорите накрая са щастливи и искат да играят спектакъла отново и отново. Значи тогава си изпълнил своята режисьорска задача. Другите неща нямат огромно значение.

Работите с постоянен екип. Всеки актьор ли може да играе документален театър, който не следва точна драматургия, а по-скоро живота?

Хипотетично да. Дори не е необходимо да имаш академично образование за това. Често включвам в проектите хора, които не са завършили актьорско майсторство. Те са много ценни, защото са лакмус за тази органика, която преследваме. Те нямат театрални маниери и наслагвания. Първоначално си мислих, че е важна възрастта и че по-младите актьори по-добре се справят с „новите форми“. Това обаче съвсем не е така. Работила съм с актьори, които са от съвсем друго поколение – Филип Трифонов, вечна му памет, Тодор Близнаков и той вече не е сред нас. С мен са Елена Кънева, Мадлен Чолакова, Йорданка Стефанова – актьори със съвсем друг бекграунд, но те просто искаха да правят подобен театър, защото са хора с абстрактно мислене и експериментален дух. Трябва да си смел и да имаш отворено съзнание , за да правиш такъв театър , да не мислиш в „кутията“.

Това ли ви кара да не сте в стандартния театър?

Не съм взела такова решение или обещание да не припарвам до него. Всяка година си казвам, че ще поставя пиеса, за да ми се случи и нещо различно, но все не  достигам до това. Просто ми е много интересен живота и сюжетите, които той предлага. Те са пълни с интересни личности и  чешити. Като ги срещнеш и чуеш историите им, вече нямаш търпение да направиш нещо за тях. Нямам толкова голямо любопитство към пиесите, защото те просто идват от въображението на един-единствен човек. Колкото и да е гениален и талантлив, той е измислил всички реплики в пиесата. А животът ни предоставя съвсем друга драматургия. Думите на всеки от нашите персонажи е една човешка вселена и веднъж като влезеш в този свят на реалността и истинското, много трудно се измъкваш от там.

Може да харесате още