Травмите от детството, белязани от ужаса на холокоста, излизат (не)волно в може би последния спектакъл на стендъп комика Довале Гринщейн. Неговата история разказа гостуващата у нас немска постановка „Един кон влязъл в бар“ по едноименния роман (носител на „Букър“) на израелския писател Давид Гросман от 2014 г.
Театралната премиера е от октомври 2018 г. Това е съвместен проект на Дойчес театър (Берлин), Бургтеатър (Виена) и Залцбургския фестивал (Австрия), а в образа на Гринщейн влиза актьорът Самуел Финци.
У нас представленията се играха на 25 и 26 март на сцената на Народен театър „Иван Вазов“ по покана на фестивала Cinelibri.
Под режисурата на Душан Парижек, Финци преобръща представите за смешно и трагично, за страх и дързост, за приемливо и недопустимо като води разказа на немски (със субтитри) и сменя езика в паузите с вицове на български.
Още в първите минути героят му се заиграва с публиката в Натания – градче между Хайфа и Тел Авив в Израел, която „може би не е публика, а само подгряваща аудитория преди същинската“, казва той, за да припомни, че всичко в театъра е условно. А също и да подскаже, че тук не става дума точно за стендъп комедия, при която всеки спокойно може да напусне бара, ако шегите не се окажат достатъчно забавни. Провокациите се изсипват под формата на цинични коментари, недискретни истини и липса на каквато и да било политкоректност, заради която героят постепенно „губи“ част от зрителите си.
Гринщейн е в дълбока лична криза. Като тъжен клоун, той не е готов да разсмива, нито да угажда. Затова пък смело се хвърля в идеята да озадачи, наруши душевния мир, дори разгневи, докато спомените от неговото минало прииждат без самият той да е готов за равносметката.
В около два часа и половина, актьорът прави силна роля в желанието за измъкване от статуквото, докато превръща уж комичните намерения на персонажа му в груба изповед, чието минало не може да изтрие гнева, ужаса и болката.
Самуел Финци разполага целия си артистичен арсенал – от музикални, танцови и стендъп изпълнения до умението да застане нагоре с краката – начинът, по който героят му като малък се е опитвал да погледне на сложния свят и по детски да избяга от непоносимата реалност. Прецизен и към техническата част на спектакъла, актьорът не спира да общува със зрителя: провокира го, поднася му водка, кара го да пее или щрака с пръсти, оставя го да се поклони на половинката си или да усети неудобство от неспокойствието на героя му.
Това е втори сценичен проект на Душан Парижек и Финци. Първият засяга наследствената обремененост от комунизма, по романа на Илия Троянов „Власт и съпротива“. У нас едноименният спектакъл беше показан в рамките на „Световен театър в София“.
Този път режисьорът се заиграва с крайностите – горе – долу, детство – порастване, скръб – смях, познато – изненада, смешно – тъжно, живот – смърт, като умело ги и визуализира. В началото Гринщейн посреща зрителите в лъскав костюм, който постепенно разкъсва и преобръща с хастара навътре, подобно на очакванията на присъстващите в бара, дошли уж да се забавляват, неподготвени за това, което следва.
Дървен параван в средата на сцената – веднъж се оказва стена, в която често се блъска главният герой, самонаказвайки се, докато си припомня сложни етапи от живота си. В следващ момент това е и мястото, върху което са онагледени непреработените травми, изглеждащи още по-големи и видни.
По-късно същият параван (между зрител и изпълнител) пада, за да се превърне във въртяща сцена, на която продължават да се редуват драматичните събития от живота на героя, разказани между паузи с хапливи вицове.
Някъде там героят ще си припомни и за сбогуването с детството, свършило със смъртта на единия му родител.
Парижек следва романа на Гросман като лишава пиесата от един от основните персонажи – приятелят от миналото на Гринщайн – Лавар. Вместо него на преден план е уж случайно момиче от публиката (актрисата Катлийн Моргенайер), която се оказва човекът, който познава комика от дете и съумява да го откъсне от цинизма, в който е потънал.
И отново този параван ще изиграе роля на финала, когато разхвърлени цветя се превърнат в символ на примиряването с миналото и приемане на болката. Едно от тях героят на Финци подхвърля към небето, като дори го достига (то се забива върху подобен дървен параван). Жест, възприеман може би като поклон към онези, които вече ги няма или просто героят отново сменя ракурса и преобръща света надолу с главата.
За участието си в този спектакъл Ицко Финци получава предложения от самия писател Давид Гросман.
„Обърна се към мен, без да се познаваме“, разказа актьорът, докато гостуваше у нас за представленията. „Вие бихте ли се наели?“, попитал го авторът на романа, а Финци веднага се съгласил.
Актьорът коментира, че харесва стендъп комедианти като Луи Си Кей и младия Еди Мърфи, както и един австрийски стендъп комик Йосиф Хада.
И макар на места спектакъла да губи ритъма с твърде дълги сцени, натежаващи паузи, Финци приема като предизвикателство ролята, за да види може ли да прави и това като допълва: „Несъвършенството е по-интересно от съвършенството. В него има повече живот“.
