ОТ ТОБИАС РЮТЕР, FAZ (Frankfurter Allgemeine Zeitung)
От години Самуел Финци играе изключителни роли в театъра и киното. Сега той е написал приключенска книга за детството и младостта си в социалистическа България.
И още един актьор е написал книга. Но тази на Самуел Финци е различна: „Книгата на Самуел“ разказва за детството и младостта на актьора, който от години играе изключителни роли в немскоезичния театър, в телевизията и киното. И за когото човек винаги някак си е знаел, че идва тъкмо от България. Но как е намерил пътя си до Германия и какво се е случило преди това, Финци сега описва със свои собствени думи. Не можете да ги прочетете, без да чуете нежния тон на гласа му, който леко лъкатуши между иронията и остротата. Санчо е син на актьора Ицхак Финци и пианистката Гина Табакова, видни представители на българската бохема. Той израства в социалистическите седемдесет и осемдесет години, търси своето място в света, който бавно, но сигурно става твърде малък за него, намира го в киното, в изкуството. Странни съвпадения, абсурдни свободи, безсмислици и любов: казват, че историите се случват на тези, които могат да ги разказват… „Книгата на Самуил“ е доказателство за това.
Едва ли има статия за вас, в която да не се изброява колко езика говорите: български, руски, немски, френски. От книгата ви сега научаваме, че говорите и ладино – езика на сефарадските евреи, така ли е?
Не, това не е вярно. Баба ми и дядо ми и баща ми са го знаели, говорели са го помежду си, аз не го знам.
Тогава не съм разбрал правилно – когато четях, останах с впечатлението, че светът на семейството ви се върти около ладино.
Баща ми и неговото поколение смесваха ладино с български. До края на Втората световна война в България е имало 50 000 евреи, но със създаването на израелската държава много от тях са емигрирали. Останали са около 5000 души, които са се държали настрана от събитията. Бабите и дядовците говорели ладино. Това е един вид древен испански език, с ориенталски влияния. Баща ми говори малко ладино, затова в Съединените щати се справя с испанския.
Имаше ли нещо дисидентско в ладино? В смисъл, че можеш да го използваш, за да се изолираш от хватката на държавната власт?
Може би. Но спомените ми не са много точни. Никога не съм виждал дядо си, баба ми почина, когато бях на четири или пет години. Останалото съм взел от роднините си, които живееха в Израел, в Бразилия, в Ню Йорк и говореха ладино помежду си.
Техните роднини са разпръснати из четирите посоки на света, но те винаги идваха в България на гости.
Тази свобода на придвижване, за която говорите в книгата си – как е била възможна въпреки Желязната завеса? Като тийнейджър сте имали възможност дори да пътувате до Италия и Франция с родителите си.
Това е било огромно постижение! Родителите ми дърпаха някакви странни конци, трябваше да представиш покани от роднините си, че ще поемат всички разходи, планирането отне половин година. Но баща ми не искаше да се откаже. И тогава, най-накрая, си много доволен – държиш паспорта си в ръце, имаш всичките си документи – и все още може да се случи някой граничар да изпадне в лошо настроение и да не те пусне да минеш, защото липсва някой печат.
През август 1989 г. всъщност вече бяхте решили да останете на Запад, но после се върнахте за кратко в София. Защо се осмелихте да го направите?
Визата ми за Запада щеше да е валидна още известно време. По онова време българското правителство беше облекчило донякъде условията, беше времето на перестройката. Издаваха паспорти, които бяха валидни за целия свят. Но въпросът беше кой от целия свят ни иска. И колко дълго щеше да продължи това. Тогава съдбата ми изигра лоша шега, Стената падна – и два месеца по-късно аз останах завинаги на Запад.
Книгата ви разказва истории за малки пространства на свобода в социалистическата диктатура.
Те са били по някакъв начин извоювани и получени. Хората на изкуството като моите родители харесват свободните пространства. Трябваше да се опиташ да ги създадеш, поне в малки затворени кръгове. Пример за това бяха летните ни бягства на Черно море, в едно рибарско селище, анклав на художници. Там имаше партита, хората бяха заедно – макар че никога не се знаеше дали между тях няма един или двама доносници. По някакъв начин хората все още си имаха доверие. Но там не се случваше нищо особено. Това не бяха демонстрации срещу властта, а малко свободно пространство. Танци. Забавление.
Вие сте посещавали френска детска градина, ходели сте в експериментално училище, в което е нямало оценки. А след това – в гимназия за древни езици и култури. Веднъж казахте, че семейството ви не е било привилегировано – но дали известността на родителите ви не ви е отваряла врати?
Това можеше да се случи на всеки. Учителката ми в началното училище беше попитала майка ми дали не иска да ме изпрати в това експериментално училище, защото съм много отегчен в клас. А по-късно майка ми забеляза, че и в това експериментално училище тотално деградирам, затова ме изпрати в следващото. Но за там нямаше кой знае какъв натиск, кой иска да учи латински, старогръцки и санскрит? Беше абсолютен късмет. И двете училища бяха под патронажа на министъра на културата Живкова, която искаше да освободи българската култура от влиянието на Съветския съюз.
И чиято дъщеря стана първата ви истинска приятелка. Какво абсурдно съвпадение.
Напълно. Тя беше сладка! Не съм я виждал от 43 години.
Как реагираха родителите ви на тази връзка тогава?
Не ми забраниха нищо, но казаха: трябва да внимаваш.
Интересно е да се прочете в книгата ви за опитите на този министър на културата да освободи България от съветската хегемония в контекста на сегашната ситуация. Напротив, нейният баща, президентът Живков, е работил за това България да бъде приета в Съветския съюз като 16-та република.
Руснаците винаги са били считани за освободители в България. България е получила независимост по време на Руско-турската война. Но още през XIX в. се чуват гласове, които предупреждават срещу господството на Русия. Днес руснаците отново имат невероятно влияние върху България. В началото на април проруската партия „Възраждане“ получи 14% на парламентарните избори. Издигат се руски знамена. България е член на ЕС и НАТО, валутата е обвързана с еврото. Но изведнъж сега се чуват гласове: „Нашата традиция! Нашите ценности! Семейството! Джендър, о, Боже, о, Боже!“
И отговорът е Путин?
Путин уж обещава независимост, запазване на традиционните ценности. Това е контрареакция на страха, че глобализацията може да унищожи България. От няколко години насам редовно ме питат, когато играя в България: „Вие български актьор ли сте?“ „Аз съм германски актьор от български произход.“ „Вие сте разрушител на домове!“ Защо? Цялата ми кариера се е състояла тук, в Германия, тук станах актьор, никога преди това не съм играл на сцена в България, само съм снимал филми. Ние живеем в Европа. Трябва да престанем да мислим толкована дребно. Не трябва да се изолираме. През последните години в България се появиха традиции, от които човек трябва да се срамува. Народните танци пред Народния театър са такава една нова мода например. Когато растях, по радиото 24 часа в денонощието звучеше и българска народна музика, но нямаше нищо подобно. Ето какво се случва, когато една страна изгуби своята идентичност и се чувства изгубена в големия свят. Хората си измислят и истории за българската история, само за да си самовнушат някаква гордост. Това е чиста пропаганда, лъжа след лъжа. В България има велики хора, да. Но наистина ме боли, когато виждам какво се случва там.
Имате апартамент в София. Колко често сте там?
Често съм там, през последните няколко години дори по-често, за да видя родителите си.
Как всъщност се справят родителите ви?
Супер. Майка ми току-що навърши осемдесет години, а баща ми скоро ще стане на деветдесет.
Те са истинските главни герои в книгата ви. Имат интересен брак.
Радвам се, че казахте това. Дълго време се борих с идеята да напиша автобиография – аз съм на 57 години! Опитах се да опиша атмосферата на тази страна през седемдесетте и осемдесетте години: какво означава за едно дете, за един пубертет, за един млад човек да израсне в такава система, особено на Балканите.
Това богатство на опита ви между системите е важно. Но от книгата ви човек може да научи много и за географията.
Когато кажа, че летя до София и искам да си купя апартамент в Солун, ме гледат с широко отворени очи. София е на по-малко от два часа със самолет от Берлин, а Солун – на два часа и половина с кола от София. Истанбул е на пет часа път. София е – при всичките си проблеми – красив град, доста запуснат поради липса на обществен дух, малко мръсен, не е подреден, но така се създава и метро. Може би е добре, че София не става като Прага или Будапеща. Понякога градът е гаден, защото улиците са лоши, ако живееш там, може да е изтощително. Но за това пък софиянци се качват в колата в 10 сутринта и на обяд са в Гърция. Или за двайсет минути са на планина за ски.
Всъщност въпросът не е дали си български или немски актьор. Когато човек чете книгата ви и ви чува да говорите, си мисли: вие сте централноевропеец.
Точно така.
