МАЙСТОРЪТ НА ТЪГАТА РАХМАНИНОВ
Музиката е най-красива, когато дълбочината на чувствата ѝ е подплатена с горчиво-сладка меланхолия. Едва ли някой друг композитор е претворил това на музикалната хартия така завладяващо, както Сергей Рахманинов. Но откъде идва това мрачно настроение?
Всеки, който не се разтапя по време на Адажиото от Втора симфония или „Вокализ“, има сърце от камък. Няма съмнение, че Рахманинов е майстор на омайващата тъга. Ако се запитате защо е това основно настроение, стандартният отговор е: човекът е руснак, руснаците са такива. „Жаждата за тъга“ е „основна духовна потребност на руския народ“, казва Достоевски. Разбира се, в много клишета има зрънце истина. Но трябва ли наистина да се задоволим с това обяснение?
Леонард Либлинг, музикален критик от Ню Йорк, който е имал лични отношения с Рахманинов, рисува по-нюансирана картина: „Рахманинов никога не е преодолял трагедията на Русия, която е познавал. В него имаше дълбока меланхолия, която личеше по лицето му и особено по очите му. Той беше човек извън времето, рядка връзка между мекото романтично минало и твърдия реализъм на днешния ден.“
Либлинг е прав: Рахманинов е страдал от загубата на културата на „старата“, царска Русия. И е страдал от изкореняването си в американското изгнание. Тази „трагедия“ обаче е само историческият фон за едно индивидуално предразположение. Днес ние бихме дали на скръбта на Рахманинов друго име: депресия. „Като човешко същество никога няма да бъда щастлив според характера си. Последното пророкувам на себе си и го пророкувам с трезвата убеденост, че така ще се случи“, пише 20-годишният Рахманинов.
СТРАХЪТ ОТ ЗАГУБА КАТО ПОСТОЯНЕН СПЪТНИК НА РАХМАНИНОВ
Психологическа истина е, че умствената раница за живота се опакова още в детството. Начинът, по който нашето подсъзнание ни контролира, често се оформя от преживяванията в детството. Рахманинов още не е навършил десет години, когато идеалният му семеен свят е разрушен. От този момент нататък страхът от загуба и копнежът за сигурност са негови постоянни спътници. Отначало обаче всичко изглежда розово: Рахманинов, роден на 1 април 1873 г., е с аристократичен произход. Семейството му притежава различни имения, прислуга, малкият Сергей дори получава „личен“ учител по пиано. Завършва Петербургската консерватория. Само най-доброто е достатъчно добро за него.
Въпреки този луксозен вид, руската аристокрация е в криза. Поводът е премахването на крепостното право, а с това и краят на експлоататорската система, която дълго време е гарантирала на феодалния елит безгрижен просперитет. Подобно на много аристократи, бащата на Рахманинов не е подготвен да посрещне икономическите предизвикателства. Лошото му управление има фатални последици. Семейството и неговият бит са в разруха.
СЕМЕЙНИ ПРОБЛЕМИ И ТВОРЧЕСКА КРИЗА
В тази несигурна ситуация родителите на Сергей се разделят, няколко години по-късно една от сестрите му умира, а детето безпомощно преживява загубата на икономическа сигурност и социална надеждност. Това са травмиращи преживявания, които оформят възгледа му за нещата. Много творци се справят с емоционалните сътресения чрез творчество; Рахманинов изпада в депресия. Най-известният пример за това е провалът около неговата Първа симфония.
Това се случва през 1897 г. Рахманинов е на 24 години и е преминал с отличие през тежката школа на Московската консерватория. Смятан е за най-талантливия композитор на своето поколение. Той уверено се поставя в центъра на вниманието с Първата си симфония. Премиерата ѝ обаче се превръща в катастрофа. Рецензиите са пренебрежителни и язвителни. Сергей Рахманинов губи психологическото си равновесие. Той се затваря в себе си, страда от пристъпи на паника, упоява се с алкохол. В продължение на три години той не е в състояние да композира. „Може ли душевната болка да се излекува?“ – пита отчаян композиторът.
БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЕРАПИЯТА С ХИПНОЗА РАХМАНИНОВ ОТНОВО МОЖЕ ДА КОМПОЗИРА
Тогава Рахманинов търси медицинска помощ. Неврологът Николай Дал го лекува с хипнотична терапия. Рахманинов започва да се възстановява и написва вероятно най-известната си композиция – Втория концерт за пиано. Популярността му връща Рахманинов на пътя към успеха. Руското културно общество се възхищава на техническата брилянтност на клавирните му произведения и се поддава на харизмата на оркестровите му звуци.
Той е определян като „Франц Лист с руска душа“. Въпреки това музиката на Рахманинов не е лишена от противоречия. В началото на XX век музиката отдавна е тръгнала към модерната епоха, докато Рахманинов тъне в романтичното минало. Думата „филистерски (еснафски, бел. прев.) композитор“ се среща в публичното пространство. Рахманинов е наранен. Той обмисля „да се откаже от композирането изобщо“.
1917 г. РАХМАНИНОВ НАПУСКА РУСИЯ ЗАВИНАГИ
Бракът с братовчедка му Наталия Сатина е „балсам“ за „духовните му рани“. Тук той намира стабилността, която е търсил толкова дълго време. „Да живее в семейството, което е загубил от младостта си, за него е жизнена необходимост“, пише приятел на Рахманинови. Но през 1917 г. меланхоличният маестро преживява друга екзистенциална за него загуба – тази на родината си. След Октомврийската революция Рахманинов се чувства застрашен и се качва на влак в Москва. Той никога повече няма да види Русия.
„ТЪЖНИЯТ РУСНАК“ РАХМАНИНОВ СТАВА АМЕРИКАНСКА ЗВЕЗДА
В изгнание в Ню Йорк Рахманинов започва кариера като виртуоз на пианото. Подтикнат от новите средства за масова информация като радиото и грамофонните плочи, той се издига до най-високоплатения пианист на своето време. В условията на трансатлантическото икономическо чудо класическата музика е сегмент от развлекателната индустрия, а образът на „тъжния руснак“ може да бъде продаден по блестящ начин. Около 1930 г. годишният доход на едно средностатистическо американско семейство е 3000 долара; Рахманинов печели 45 пъти повече.
Успехът му превръща меланхоличния композитор в американска звезда, но той никога не става американец. Забележително е, че между 1918 г. и смъртта си през 1943 г. Рахманинов не композира почти нищо. Каталогът на произведенията му съдържа само шест броя за този период. В този случай може да се каже така: свиренето на пиано потиска депресията, а композирането я засилва. Или по думите на Рахманинов: „Изтласканият човек е лишен от своите музикални корени и затова няма склонност да дава художествен израз на своята личност. Това, което остава, е само утехата на незаличимия спомен.“
Статията е публикувана на страницата на Баварското радио BR Klassik.
