Между България и Великобритания от около 20 години странства Мирослав Атанасов-Морски. Фронтменът на „Джанго Зе“ замина от страната в момент, когато групата беше на върха на славата, за да преоткрие своите търсения, движещи се около нови сцени, колеги и приятели. Извън страната Мимо стана част от доста музикални проекти, като The Turbans и Gipsydelica. Неговите житейски решения той сподели искрено във филма на Павлина Иванова „Синко мой“, а сега певецът се завръща у нас за няколко концерта из страната.
На 1 септември гастролът му стартира от родния град Варна. Ден по-късно е в Пловдив, в компанията на Миленита. На 5 септември е концертът в София. На 6 септември „Джанго Зе“ излизат на сцената в Козлодуй, а на 9 септември музикантите ще изпълнят съвсем нови и добре познатите парчета в Бургас.
Какво е чувството да се завръщаш отново в България?
Чудно е чувството да се завръщам. България ми липсва и реших да си създам малко работа, за да я виждам по-често. Това е идеята. Затова направихме тези музикални събития. Има много места в страната, в които не съм свирил. Като се прибера, все ходя из Варна, Бургас, Пловдив, София. И този път се получи същото, но поне ще имаме една нова сцена – тази в Козлодуй. Никога не съм бил там и за мен ще е интересно и приятно да видя нови хора, други лица. На много места не съм ходил. Помня, че преди години гостувахме с групата в Тутракан на някакво събитие. Бях приятно изненадан и очарован. Никога не съм подозирал колко прекрасен, чист и подреден град е. Доста пътешествам по света, но ми е интересно да се завръщам тук и да посещавам места, в които не съм бил. Има още една причина да се завърна, а тя е, че имам нови песни, които искам да видя как ще се посрещнат. Любопитно ми е дали ще се харесат на хората. Искам да си сверя часовника. Знам, че времената се менят, с тях и модите. Аз продължавам да правя песни на всякаква тематика. Има сериозни, има и саркастични. Има пророчески, има и истории. Важна ми е обратната реакция на публиката, връзката с хората. Не на последно място – идвам си и от носталгия.
Твоята музика трудно може да се постави в една гама. Търсенията ти са различни, експериментатор си.
Това е най-големият ми проблем: не мога да кажа какво свиря. Изключително се затруднявам да обясня стила си. Еклектичен съм. Обичам и това, и онова. Мога да кажа какво не свиря: хевиметъл. Не съм добър в този стил. За него е необходим висок глас, който да изплува над тези китари и инструменти. С баритончето правя каквото, както мога.
А защо приемаш еклектичния си стил като проблем? Не е ли именно това идеята – да търсиш себе си в различни музикални жанрове, да покажеш различното лице на музиката. Как всъщност пишеш една песен?
Началото тръгва от история. Моите работи са вдъхновени от истински случки от реалния живот. Имам една песен „Урок по плуване“, в която разказвам как да се научим да плуваме по трудния начин. При мен е така. Най-напред беше текстът. Не ми даваше мира около година-две преди това. И дойде моментът, в който я свързах с още нещо. Появи се и музиката. Така се ражда песента. Други парчета пък са написани много бързо.
Този месец започвам с няколко концерта, като на 2 септември имам покана от Миленита да свиря с нея, която направи нови неща. Не знам как ще мога да се впиша в тях, но тя ми вярва. Каза ми: „Прави каквото искаш!“ Сега трябва да помисля как да впиша моята циганска китара в нейните модерни музики.
Миленита е много добър артист и за мен ще бъде голямо предизвикателство. Групата ми „Джанго Зе“ се състои от мои стари приятели. Там е и брат ми. Обичам да свиря със стари другари. Тогава има банда. Най-успешните групи са тези, които са свирили от малки заедно. Освен това свиря и в UK на фестивали с „Тюрбаните“. С тях е време да направим нов албум. По едно време достигнахме доста добри резултати и ни каниха на големи сцени. Свирихме и на Гластънбъри, но дойде COVID. Тъкмо си помислих, че сме пробили, и всичко рухна надолу. Все пак имаме заявки за участия, но трябва да направим поне още един албум – добър колкото първия, за да може да тръгнат нещата по-силно. В него ще има истински рокендрол. Продължават участията и в други проекти. След концерта в Бургас заминавам направо за Великобритания, където на 10 септември излизам с Gipsydelica на LoveJam. Ще ми пратят транспорт от фестивала и директно на сцената – без репетиция, без нищо. Но аз обичам такива предизвикателства и обикновено се получава. При мен рядко има подготовка. Обикновено тя е достатъчна вкъщи и успявам да запаля бандата и да се получи нещото. Много трудно се намират хора, които да разполагат с време да направят нещо невероятно изпипано. Затова залагам повече на такъв стил, който е основан на импровизация. Първо, не всеки го може, но от немай-къде се получава.
Формулата е като на джаз музикантите, които се срещат и импровизират. Има интересни неща и около „Тюрбаните“. Поканиха ни за група на един комик – Омид Джалили, в тв шоу. Той е много известен. Знаех за него още преди 20 години, когато пристигнах в Лондон. От персийски произход е и му допадна групата ни за неговото шоу. Ние също имаме персийски корени. Направихме две предавания за BBC – едно на персийски и едно на английски, и имаме добри новини: одобрили са ги. Ще се видим по телевизията.
Ти замина, когато „Джанго Зе“ беше на върха. Има ли всъщност подходящ момент за подобна крачка?
Много хора се чудят защо стана така. И аз се питам от сегашно време, но се случи. За мен беше много интересно да започна от нулата, като никой. Факторите всъщност да тръгна бяха много, но външните повлияха най-силно. Но, както виждам, „Джанго Зе“ живее, има участия, нови песни на български език. Албумът ни е почти готов. Нов е, но е създаден почти преди две години. Вече има и други неща, които напират да излизат. Определям това като проблем, тъй като тези парчета вече са остарели в главата ми, а се опитвам да ги завърша. Изобщо не съм добре със завършването на нещата. Чудя се на артистите, които успяват. Дори не се приемам на сериозно. Не смятам, че има и да доказвам нещо кой знае какво. Мога само да се опитам да кажа някои неща чрез песните си. Винаги имам някакво съобщение, послание: който разбрал – разбрал.
С „Джанго Зе“ имате много хубави песни – „Урок по плуване“, „Двама“, „Твоята усмивка“… Дразни ли те, че те свързват предимно с „Луди жаби“?
Да, но не съм направил кой знае какво, за да променя това мнение. Има толкова много артисти, които са могли да направят друг хит. Те са за онези, които се опитват да успяват. Аз правя музика, която ми харесва.
Кога усети, че музиката е твоят път?
Бях тийнейджър, когато казах на мама, че единствено с музиката се усещам, че съм някой и че съм полезен. Тя искаше да уча, защото бях умно, паметливо дете, вървяха ми езиците. Все пак ме остави, какво да каже. И дори по-късно, когато отидох да уча в София, знаех, че музиката ще ме следва. Идеята ми беше да успея. Беше целенасочено. Много добре знаех къде отивам. Виждах каква е вълна̀та в момента и не беше много трудно за мен да бъда с нея.
Какво ти даде и какво отне музиката?
Хубаво е да си артист – имаш свобода. Има едно нещо по повод свободата, което ми направи впечатление в „Алексис Зорбас“ на Казандзакис. Там се казва, че никой не е свободен. Просто на някои хора въжето им е по-дълго от на други. На мен това въженце – музикалното, така ми се е струвало. Ако човек иска да живее леко встрани от системата, музиката и това, да бъдеш артист, е един от начините. При мен винаги животът е минавал по „лесния“ начин. Но той не е бил такъв. Сега на стари години разбрах колко е хубаво човек да има работа и нормален живот. Просто не знам как съм живял преди. Оказва се – много трудно: да не знаеш къде ще спиш и какво ще ядеш. Отстрани, в очите на нормалните хора, изглежда лесно – поемаш по-малко отговорности, за тях ти си нехранимайко. Но те не осъзнават огромната отговорност, която ти носиш, и не осъзнават колко щедри хора са артистите. Всичко зависи от кой ъгъл го гледаш. За мен, да съм артист, означава, че раздавам от личното си време с пълни шепи на всички. Затова не ми провървя със семейството. Иначе си пазиш времето за себе си и за хората около себе си, живееш по-затворено. Ще ти разкажа за още един поглед към относителността на времето, който ми се стори интересен от една книга на Михаел Енде – „Момо“. Тя е за деца, но и за порасналите. Така ми хареса, че написах и песен по темата.
А идеята е: колкото повече време пестиш, толкова по-малко време имаш за себе си и за околните. А колкото повече време раздаваш, толкова повече време имаш. Това е един абсурд, който съм разбрал от личен опит. Питат ме: „Защо не остаряваш?“. Сигурно заради това, защото си пилея времето.
